***
– Как е станало, валиде?
Нямаше представа от колко часа стоят така.
Всички се бяха оттеглили. Без да отрони дума, Хюрем продължаваше да гледа ръцете си.
– Батко как... Мамо?
Едва тогава Хюрем вдигна бавно глава и отправи очи към дъщеря си.
– Шарката!
– Какво?
– Онзи ден, в двореца в Маниса, болният от шарка принц Мехмед хан, синът на султан Сюлейман хан, е намерил заслужен покой.
Гласът на Хюрем прозвуча не като стон на опечалена майка, а ледено и безизразно като на някой официален служител, задължен да съобщи новината за смъртта.
– Шарка ли?
С резки движения Хюрем залюля главата си напред-назад.
– Онзи ден, в двореца в Маниса, болният от шарка принц Мехмед хан, синът на султан Сюлейман хан, е намерил заслужен покой.
– Но как...
– Онзи ден, в двореца в Маниса, болният от шарка принц Мехмед хан, синът на султан Сюлейман хан, е намерил заслужен покой.
Хюрем повтаряше ли повтаряше все този израз и Михримах не издържа:
– Стига!
Хюрем млъкна. Очите й се премрежиха. От колко ли време майка и дъщеря се гледаха една друга. Най-накрая Михримах забеляза как очи те на майка й започнаха да се просълзяват. Или в нейните бликваше порой?
– Валиде? – промълви. – Мамо Хюрем!
И точно в този миг майка й съвсем неочаквано изрече:
– Онзи ден, в двореца в Маниса, най-големият син на Александра Анастасия Лисовска – Митя, вторият престолонаследник на султан Сюлейман – принц Мехмед хан, беше отровен.
Михримах се вцепени от ужас.
– Мамо!
– Гадината отрови моя Митя, Дуняшка! Батко ти го отровиха...
Михримах си спомни как в детските години майка им галено наричаше Мехмед Митя, а нея – Дуняшка.
Заседналата в гърлото й буца я задуши още повече.
***
Михримах успя да види баща си едва на погребението. Въобще не се замисли дали е по протокол или не. Не се и сети. Направо се вклини в многолюдното шествие, разбута с раменете си агите, бейовете, везирите и се озова пред самия падишах. Там бяха престарелите първенци на държавата. За да демонстрират височайшия си траур, всички бяха облечени в бяло и стояха мълчаливо с хванати отпред ръце и наведени глави. И Рюстем беше там с мрачното си лице.
Братята й – принцовете Селим, Баязид и Джихангир, също с побелели лица, се бяха строили зад баща им.
Само Мустафа го нямаше на погребението на принц Мехмед. „Шпионите му са тук!“ – помисли си Михримах. Междувременно бяха изминали четиринадесет дни, но на сина на Гюлбахар, престолонаследник, явно не му бяха стигнали, за да пристигне за погребението на брат си, Може пък баща им да му е изпратил заповед: „Не идвай!“. Хюрем знаеше, че смъртта на Мехмед е свързана с капаните на Гюлбахар и Myстафа. Ако ги видеше пред очите си, всички нейни задръжки щяха да се сгромолясат. Огромна беше мъката в сърцето й и то повече нямаше да понесе такъв позор!
Загледа се в тримата принца и сърцето й се сви. Кого ли от тях си набелязваше сега смъртта? Кой ли беше на дневен ред? Селим ли? Главната мишена на гадината сега вече сигурно беше той. „А може би и тримата? – настръхна тя. – Четири смели момчета не бяха ли много за един трон?“
Внезапно нещо я жегна под гърдите. „Ами дъщеря ми? Коя е подред Айше Хюма шах? Нима гадината би я пощадила, че е само едно невръстно бебе?“
Откакто разбра за смъртта на Мехмед, вътре в себе си тя взе да обвинява баща си, защото всичко това ставаше заради него, заради неговото могъщество и величие. Сега застанаха очи в очи. Изобщо не усети някакво разкаяние, че си го мисли. Ако не бяха тронът, могъществото и властта на султан Сюлейман, нищо нямаше да им се случи. Нямаше да стане това, което стана. И каквото щеше да става занапред. Нямаше всичко да се крепи по ръба на смъртта. Нямаше да треперят от страх дали са сложили отрова във водата и храната им, дали някой не ги следва по петите да им забие ножа в гърба. Нямаше да се мятат между страха и омразата. Мехмед нямаше да умре. Михримах щеше да се събере с любимия си. Може би. На това място мислите й се объркаха, засрами се. Упрекна се: „Господи! Как може да ми идват в главата подобни неща точно в такъв момент!“ „Да не би да е лъжа?“ – прогони срама си тя. Вярно си беше. Ако тя не беше дъщерята на султан Сюлейман, човекът, който окачваше кубета по небето, големият Майстор Синан, може би нямаше да се затвори толкова в себе си и щеше да намери думи, за да излее топлотата в очите си. И най-важното, нямаше да я омъжат по принуда за Рюстем.