Празни, глупави приказки – наясно беше. Нямаше връщане назад от това, което се случи, от смъртта, и все пак си ги мислеше тези неща. Сърцето й пращеше като главня. В гърдите й горяха адски огньове. Мина й мисълта, че дори нищо от това да не се беше случило, побелелите сега лица на Селим, Баязид и горкичкия Джихангир щяха да са румени и засмени. А баща й щеше да носи на плещите си единствено товара на собствения си живот, а не на целия свят.
Падишахът изглеждаше остарял с десет години. Даже кафтанът с кожената яка не успяваше да скрие колко са отпуснати снажните му плещи. Неописуемата мъка, изписана върху лицето му, я жегна дълбоко. Ако тя беше изгубила брат, баща й беше загубил част от душата си, кръв от кръвта си, рожбата си беше загубил, да не говорим, че беше принц.
Съжали го. Но дори и това усещане не успя да потисне все по-назряващия в душата й гняв. Излезе още малко по-напред.
– Както моят батко Мехмед хан си лежи в земята, така, Господи, дай на нашия господар падишаха дълъг живот!
Главите със саръците и шапките зад Сюлейман закимаха сред възгласи „Амин!“.
Падишахът се накани да каже нещо на дъщеря си, но не можа. Михримах видя единствено как сред скръбта в очите му припламна и угасна искрицата на обичта, която изпитваше към нея. Всички очакваха султанската дъщеря вече да се оттегли и да ги остави да си свършат мъжката работа. Шейхюлислямът даже си подръпна джубето така, все едно й казваше: „Хайде, дъще, върви си, не ни карай да се бавим още за погребалния намаз!“
Михримах обаче направи нещо, което никой не очакваше. Приближи се с още една крачка.
– Татко, има още нещо, което искам да ви кажа!
Това беше мигът, в който времето спря.
Беше нещо невиждано и нечувано. Недопустимо беше, дори и за дъщерята на падишаха, да го нарича „татко“, да говори на потъналия в скръб господар с такъв тон, особено в такъв момент, и то в присъствието на стотици, хиляди мъже, сред които не й беше мястото!
Сюлейман обаче направи жест, с който все едно й казваше: „Говори!'
– Не мога да разбера! – започна Михримах. – Що за държава е това. Как стана така, че вашият принц, здрав като планина, ей така, без да му има нещо, пламна от неизлечима болест и се прости с живота?
Един от по-възрастните везири й направи знак: „Моля ти се, момичето ми, недей!“, но Сюлейман забрани да прекъсват дъщеря му. И без това Михримах нямаше никакво намерение да млъква, преди да е казала всичко, което си беше наумила. Беше опънала тетивата докрай и стрелата вече летеше. Да ставаше каквото ще! И тя продължи, като полагаше усилие да облече гнева си в по-спокойни фрази:
– Как стана така, че тази болест, която не е влязла даже в къщите на бедните, се промъкна в охранявания от стотици стражи дворец в Маниса? Как стана така, че лекарите не можаха навреме да познаят болестта на смелия ви принц Мехмед хан, приел името на великия ни дядо Фатих хан, завоевателя на този град, който той превърна в столица ни Великата Османска империя? Не можаха да вземат необходимите мерки, не можаха да намерят лек? Как стана така, че...
– Михримах!
Едва сега забеляза, че докато всички мълчаха като риби и слушаха ужасени нейното роптание, баща й на няколко пъти й беше произнесъл името, за да я извика до него. Султан Сюлейман го правеше за пръв път. За пръв път я назоваваше с голото „Михримах“, най-обикновено, както се обръща баща към дъщеря, без да прибавя преди или след името й някакво прилагателно, без да изрече обичайното „Слънчице мое, луничке моя!“
Поклони се в полите на кафтана му.
– Михримах! – проговори падишахът. – Такава му е била съдбата. Аллах е обичал Мехмед хан повече от нас...
Гласът на баща й потрепна. Видя сълзата, която се плъзна по бузата и потъна в брадата му.
– Какво съм аз, дъще? Остави агите, бейовете, везирите, лекарите - какво е султан Сюлейман пред повелята на Аллах?
– Повелята на Аллах ли, татко? – въздъхна така, че да го чуе само той. – Или повелята на гадината?
Изправи се, без да дочака отговора му. Разблъска с раменете си мъжете, както стори на идване, и мина през тях. Изведнъж трепна.
Той също беше там!
***
Не беше виждала Синан от четири години.
Очите им се срещнаха само за миг. Там, потънала в неописуема скръб, Михримах забеляза, че за пръв път в погледа на този човек, чиито очи преливаха от обич към една жена, връстница на дъщеря му, нямаше никакви чувства. Това беше поглед, премазан от любовта, тъжен, отчаян, угаснал, покосен.
Не знаеше да се радва ли, че го вижда, да се засрами ли от това, което изпитва. Но сега, както беше разгневена, реши да си го изкара на него.
– Добре че сте жив! – възкликна тя. – Отдавна не сме ви виждали очите и затова си помислихме, че вече сте умрял!