– Добре, добре! – намеси се Сюлейман. – Това идва да покаже колко усърдно работи нашият главен архитект. Всички ние го натоварихме с толкова много работа, че започна да спи по строителните скелета. Като видяхме днес агата пред нас, ние също се учудихме. Решихме, че не би дошъл, ако нямаше някаква важна новина.
– Е, имаше ли? – погледна към Синан ага Михримах.
Приковаха очи в очи, в същото време погледи кръстоса с Мерзука и Хюрем.
– Всъщност човекът, на когото Майстор Синан има да казва нещо, не сме ние, а нашата Михримах. Хайде, главен архитекте, казвай каквото каза и на нас.
Всички очи се отправиха към Синан. Вече и Михримах можеше да го гледа съвсем спокойно. Видя, че онази част от лицето му, която не беше закрита, се изчерви. По бузите й плъпна огън, по ударите на сърцето си усети, че и тя цялата се изчервява. Местеше погледи от баща си към Синан и обратно. Падишахът вече беше очебийно остарял. Синан беше с шест години по-възрастен от него. И все пак... Изуми се при това сравнение. В нейните очи Синан изглеждаше по-млад, по-здрав. „Какво се опитваш да кажеш? – скастри се тя сама. – Що за глупости ти хвърчат пак из главата!“
– Прин... цесо!
Най-сетне Синан успя да проговори. Но не можа да продължи. Михримах го окуражи с една своя усмивка:
– Да, Синан ага. Слушаме ви!
– Моментът настъпи! Осемте години минаха. Окачих на небето вашето кубе!
Михримах потръпна. Колко ли години станаха? Боже мой, взе да пресмята наум. Тринадесет години! Точно тринадесет години бяха изминали от първата среща под кубето на „Айя София“ между човека, който окачваше кубета по небето, с босоногата избягала принцеса. Кога бяха отлетели толкова години? Тринадесет години! Тринадесет години изгубено време!
– Ще го кажете ли още веднъж? – прошепна тя.
Всички помислиха, че не е чула думите на Синан, но тя искаше да ги чуе отново.
– Ще го кажете ли пак? Какво направихте?
Синан вдигна глава и се загледа в очите на Михримах. Безкрайната синева, за която бе копнял толкова години, направо го погълна.
Михримах не скри вече и от себе си, че затрогващият баритонов глас, на който се удиви още когато го чу за пръв път, грабна цялата й душа. Все пак се сети да каже:
– Благодаря! Да сте жив и здрав!
Отново настъпи мълчание. Този път на помощ се притече майка й:
– Окачвате кубета ли казахте, Майстор Синан? Какво означава това?
Михримах се стресна, да не би Синан да се изтърве нещо за „Айя София“ и побърза да го изпревари:
– Майсторите така си говорели!
Ако другите надушеха, че двамата се познават доста отдавна, всеки щеше да си изтълкува посвоему тези споглеждания, това странно мълчание.
– Означава, че моята джамия е напълно завършена. – И се обърна към баща си: – Ще я откриете ли вече за служби и молитви?
– Идвайки насам, минахме покрай нея. Наистина, станала е много красива. Закачих го: „Ако нашата не стане по-красива от тази, не отговарям какво ще те сполети!“. Искаше ми се да вляза и да я разгледам, но Синан ага ми се извини. Най-напред щяла си да я видиш ти. На мен да остане, ще я открия още утре, но не й е дошъл още нито денят, нито часът.
– Кога й е денят и часът, Синан ага? Изминаха цели осем години, и този ден и този час още не са настъпили, така ли?
По лицето на Синан плъзна тайнствена усмивка. Мустаците му отново трепнаха.
– Денят е първият петък от днес нататък.
Всички, с изключение на падишаха, се учудиха. Защото само той знаеше тълкуването. Хюрем веднага изброи на пръстите си кога се пада
– Вторник – осемнадесети, сряда – деветнадесети, четвъртък двадесети, петък – двадесет и първи... Двадесет и първи март!
– Моят рожден ден! – не успя да се овладее Михримах.
Лицето на Майстор Синан грейна в усмивка.
– На моя рожден ден ли ще видя за пръв път кубето, окачено на небето за мен?
Синан кимна с глава да потвърди, в този момент се обади и падишахът:
– Я почакай! Разбра кой е денят, а не попита за часа.
Михримах вече мислеше, че е загубила контрола над поведение си, над думите си, над погледите си. Можеше да е така, можеше и да не е така. Но явно не можеше да се овладява. А и не я интересуваше.
– В колко часа, Майстор Синан? – попита и се усети, че гласът й прозвуча пак като на жадна за ласки жена.
Отговори й падишахът:
– Когато се чете сутрешният езан.
Този път не се сдържа Хюрем.
– Сутрешният езан ли? – попита учудено тя. – Не е ли твърде ранен час?
– И аз казах, че е рано. Но така трябвало.
– Защо?
Синан погледна крадешком към Михримах, после се извърна бавно към Хюрем и каза: