– Султанке! Имам една тайна, затова!
ДЖАМИЯТА НА МИХРИМАХ СУЛТАН, ЮСКЮДАР
21 март 1548 г., 5,17 ч.
Никой не се интересуваше как мина времето между 15 и 21 март. Освен Михримах и Синан.
Падишахът беше ангажиран с уточненията за новия поход, който щеше да предприеме срещу Иран.
Хюрем се тревожеше, че по време на похода Мустафа отново ще стане мил и драг за баща си. През последните месеци султанът току повтаряше:
– Много остарях, моя Хюрем!
„Ами ако се оттегли? И като се оттегли, вземе че остави трона на Мустафа?“ Това беше най-тежкият й кошмар.
Проблемът на великия везир Рюстем паша не беше по-лек от нейния. От една страна, опитваше се да отреже главата на поета Яхия, който го осмиваше като „Рушвет паша“, но падишахът по никой начин не даваше. Когато и да поискаше главата на Яхия, султан Сюлейман му отговаряше:
– Остави го, зетко! Ако поетите не говорят, говори народът. А гласът на народа е много по-силен. И гневен. На него не можеш да устоиш. Остави поетите да си пишат и да възпяват народа, така той забравя за своя гняв.
А от друга страна, стъпваше по острието на ножа заради двете глави, които Михримах и майка й искаха да отсече. Подхлъзнеше ли се, върху него щяха да се изсипят огньовете на ада. Ако шпионите на Гюлбахар и Мустафа разберяха какви ги върши, главата му си отиваше, ако се научеше падишахът – пак щеше да е същото. Час по-скоро трябваше да свърши тази работа, час по-скоро. „Каква ти джамия, какво ти тържество! – не спираше да си мърмори. – И то в ранни зори. Какво било то, моля ви се, Синан ефенди имал някаква си тайна. Дано пропадне вдън земя тази негова тайна – крещеше душата му тихомълком. – Ела при мен да видиш какво значи тайна!“
И Гюлбахар, и Мустафа не се интересуваха от деня и часа за откриването на джамията на Михримах султан. От столицата веднага изпратиха вест до Амасия. Естествено, Гюлбахар узна, че на 21 март сутринта султан Сюлейман ще се изкачи на едно тепе, което се вижда и от двете части на столицата, за да съзерцава построената за дъщеря му джамия, но така или иначе умът й изцяло беше в новия му поход.
– Защо ли не те вика за наместник на трона?
– Майко, вече не сме деца! Тръгне ли бащата на война, истинският мъж звънти с ятагана си до него. Това е повелята, това е традицията.
– Копелето на московчанката не е ли мъж? Защо ще поверява трона на Селим?
– Той е още дете.
– Дете ли? Не си ли чул, храбрецо мой? Всеки ден бил пиян до козирката. Не излизал от обятията на жените. Какво ти дете?
Михримах и Аърнаслъ Синанедин Юсуф бяха твърде далече от всички тези неща.
Тя беше захвърлила настрани всякакви кроежи, капани и отмъщения. Сама си говореше: „Двадесет и първи март. Моят рожден ден! Каква деликатна душа! Каква поезия! Може ли да се получи поезия от камък върху камък? Ето на, може! Синан ага го направи. За рождения ден ми подарява окачено на небето кубе. То, моето кубе, ще стои там хиляди години, две хиляди години, вечно!“
От доста време не беше прегръщана от Рюстем. Повечето време той прекарваше в Новия дворец. Михримах знаеше, че съвсем потайно Рюстем се разтушаваше с други жени, но това не я засягаше. Казваше си: „Само да не се докосва до мен, оттам нататък да прави каквото си ще!“ Женитбата им се превърна в договор за работа. Той й беше дал две деца. А сега щеше да отсече двете глави, които искаше, и щеше да ги сложи в краката й. Иначе щеше да загуби собствената си глава.
С притеснение и срам се замисли: „Ако бях продължила да съм с него, дали щях да отменя собствената си забрана да фантазирам?“. Изведнъж й дойде наум забраната, която си наложи след онези една-две секунди, когато в представите й Синан замести Рюстем. Във всеки случай тя отдавна си беше освободила въображението от всякакви забрани.
Дори само при мисълта за това сърцето й запламтя.
„Всъщност всички ние сме нечии пленници“. Султан Сюлейман беше в плен на могъществото на Великата Османска империя, на повелите й, на интересите й, на управляването й. Със своите ламтежи за власт Хюрем беше попаднала в плен на омразата. „А ти, Михримах – си рече сама, – стоиш премазана между могъществото на баща си и омразата на майка си. При това си наложи и забрана за мечтите. Горката ти душичка, вече цялата е в плен, също като прикования за веслата роб. А сърцето ти, същинска пеперуда, беше така влюбено в свободата на хората, които се обичат!“
И Синан беше притиснат в плен – между своята любов и могъществото на султана. Ако ги нямаше властта, мощта, дворцовото великолепие, може би разликата във възрастта им нямаше да представлява толкова пагубно препятствие. Кой знае?