Всяка нощ, когато си лягаше, главният архитект Синан ага отправяше горещи молитви: „Аллах, изпълних си дадената дума. Погребах любовта си дълбоко в сърцето. Не послушах зова на сърцето си и не допуснах грях и позор. Понесох на плещите си цялата моя болка, издълбах я в камъка. Ти ми даде сили, ти ми даде вдъхновение, ти ми даде живот. Позволи ми да удържа и дадената пред нея дума. Благодаря ти, че окачих на небето кубе за Михримах. Помогни ми и сега. Когато настъпи часът в отредения ден, отвей с диханието си тежките черни облаци над главите ни, за да мога да й покажа моята тайна!“
***
Молитвите на Синан бяха чути. През нощта между 20 и 21 март вятърът подкара тежките черни облаци пред себе си, навлезе в Босфора от единия му край и излезе през другия. По небето заблещукаха звездите.
Всички се събраха в шатрата, която Майстор Синан беше вдигнал предварително върху един висок гребен.
Още не се беше зазорило.
Шатрата се намираше върху тепето, от което можеше да се вижда фасадата на джамията на Михримах, но засега тъмнината все още скриваше творението на Синан заедно с вградената в него тайна.
Всички стояха настръхнали от сутрешния мартенски студ.
Султан Сюлейман очакваше с любопитни очи момента, когато щяха да вдигнат завесата пред шатрата на Майстор Синан.
– Синан ага много старателно си крие тайната! – обърна се той към великия везир.
Макар че не разбра нищо от това подмятане, с още сънливи очи, Рюстем почтително закима с глава.
– Погледни! – продължи падишахът. – Като че ли мракът на нощта не ни стига, та е опънал и завеса пред очите ни!
Всички стояха прави на крака, с изключение на султан Сюлейман.
Михримах имаше чувството, че ще припадне от вълнение, дишаше учестено. По лицето на Есма ханъм можеха да се разпознаят най-различни преживявания: от щастие до разочарование, от страх до нетърпение, от любопитство до гордост. Дълбоко в душата си възкликваше: „Моя злощастна принцесо! Моя късно открила любовта принцесо! Истинската любов, принцесо!“.
Синан ага влезе в шатрата и по това всички разбраха, че моментът е настъпил. Главният архитект се поклони пред падишаха и целуна полите му. Изрече молитва за вечен живот, благоденствие и множество победи. После рече:
– Простете, господарю, на покорния ви роб Синанедин заради създадените затруднения толкова рано да ви докарам тук! Но нямаше друг начин да видите тайната на Синан!
Като се изправи, той се озова очи в очи с Михримах.
– За нашата принцеса окачихме на небето такова кубе, на което да липсва и най-малкия недостатък!
Млъкна, за да си поеме дъх. Михримах усети, че Синан също беше много развълнуван и затова дишаше тежко. Всички си обясниха вълнението на майстора с това, че трябваше да говори в присъствието на падишаха, но няколко души знаеха истинската причина: Михримах, майка й, Есма и приятелката на майка й – Мерзука.
– От двете страни на кубето издигнахме две изящни минарета. Право към небето. Две минарета, като протегнати в молитва към Аллах ръце. Но все още на окаченото кубе нещо му липсваше. Попълнихме и тези недостатъци. Това, което ще видите след малко, досега няма равно на себе си по цялата земя. Както нея. Единствената дъщеря на нашия господар. Както нашата Михримах султан!
Пак замълча. Михримах вече едва се държеше на крака. Хюрем незабележимо побутна Мерзука. Синан преглътна и едва успя да прошепне:
– Това нещо може да се види само веднъж в годината, ето на този ден, в този час!
Отново настъпи мълчание. Синан сякаш чакаше някой да му подаде знак, непрекъснато поглеждаше към другия край на шатрата. Михримах крадешком отправи поглед натам. Никого не видя. Пак потърси очите на Синан ага. „Ти, който окачваш кубета на небето – въздъхна нечуто Михримах, – прости ми! Не можах да те позная. И да бях те познала, нямаше да те разбера. И да бях те разбрала, бях абсолютно безпомощна!“
И двамата полагаха неимоверни усилия, но не можеха да не се гледат. Рюстем се възползваше от това, че стоеше зад гърба на падишаха, и се прозяваше с голямата си като пещера широко отворена уста. Михримах за пореден път се отврати от мъжа си. И се замисли: „Виж ти каква съдба! Имам насреща си един мъж от камък без душа и един мъж, който влива душа в камъка. И най-красивата от всички красавици Михримах султан е жена на онзи, който е безчувствен като камък“.
Видя как в един миг побледнялото лице на Синан си възвърна цвета, а очите му заблестяха. Веднага се обърна. В другия край на шатрата някакъв строител си показа чернокожата глава и моментално изчезна. В този момент Синан надигна глас:
– Време е!