Завесата пред шатрата започна бавно-бавно да се повдига нагоре.
В белезникавата светлина на започналия да просветлява хоризонт най-напред видяха ледения блясък на джамията на Михримах. Руменец обля отзад камъните й и се отрази в тях. Завесата се повдигна още малко, за да покаже в цялото му великолепие кубето, което Синан окачи на небето за Михримах. Стори им се, че заревото на утрото заля в пламъци оловното покритие. Отстрани започнаха да изплуват корпусите на двете минарета – всички ахнаха, удивени как е било възможно да ги издигне толкова тънки, толкова изящни!
Завесата продължи да се вдига още по-нагоре. Снежнобели поначало, сега те се извисяваха пред тях като две облени в яркочервени багри пера. Когато пред очите им се появи първото викало, червените багри постепенно започнаха да преливат в златистожълт цвят.
– Мой султане! – промълви главният архитект. – Ето, това е тайната!
Единствено Михримах разбра, че той се обърна не към падишаха, а към нея.
Изведнъж завесата се вдигна докрай.
В този момент всички нададоха вик на удивление и възхита.
Михримах се сдържаше с такива усилия, толкова дълго си прехапваше устните и забиваше нокти в дланите си, че повече не можа да устои и сълзите бликнаха от очите й като порой.
Двете минарета се извисяваха пред тях в цялото си изящество и великолепие.
А между двете минарета изплуваше като яркожълта, златна топка изгряващото слънце.
Михримах притисна устата си с длан, за да потисне риданията.
– Изгрявам! – крещеше цялото й същество. – Аз изгрявам! Михримах изгрява! Господи, аз изгрявам!
– Михр55 – шепнешком възкликна Синан пред падишаха и другите покрай него, застинали без дъх, занемели в захлас, очаровани пред великолепието на появилата се пред очите им картина. – Слънцето изгрява! Имам още една мечта. Някой ден на високото тепе при Едир некапъ да окача за нашата принцеса друго кубе. Там ще наблюдаваме как изгряващото сега слънце залязва и как над единственото минаре до кубето изплува Мах56! Луната!
Лъчите на златистожълтото слънце се втурнаха между двете минарета в шатрата на падишаха. В същия миг белият ешарп върху русите като житен клас коси на Михримах се превърна в разпръскващо отблясъците тъмно злато.
Порой от светлина заля красивата дъщеря на султан Сюлейман и Хюрем.
– Жив да си, Синан ага! – възкликна падишахът. – Изписал си нашата Михримах на небето. Знаехме, че си майстор, но ако ни бяха казали, че ще уловиш слънцето за дъщеря ни, няма лъжа, няма измама, изобщо нямаше да повярваме. А сега ни поразкрий малко тази твоя тайна. Ще виждаме ли всяка сутрин това великолепие?
Синан бавно завъртя глава на две страни и тихо му отговори:
– За съжаление не, господарю! Само два пъти в годината 21 март и на 23 септември. При равноденствие.
– Жалко! Защо ли не можеше хората всеки ден да виждат изгрева на слънцето! Да споменават моята принцеса!
Главният архитект почтително преви гръбнак в поклон.
– Боя се, господарю, че тогава нямаше да бъде такова чудо! Та нали... – Замълча. Погледна странно към Михримах. – Слънце като нашата принцеса се ражда на света един-единствен път!
Присъстващите там жени се спогледаха. Заради тези му думи Михримах възнагради човека, който окачва кубета по небето, с една своя усмивка.
Останалите – мъжете, застанали малко по-напред – реагираха с неприязън към роба, дръзнал да отправя комплименти към дъщерята на падишаха.
А Рюстем паша прояви нерешителност. Щом бащата и майката си мълчат, той какво можеше да каже.
– Синан ага! – наруши безмълвието султан Сюлейман – Ние за поет с псевдонима Мухиби, пишем стихове, редим куплети. Но виждаме, че в теб има и толкова поезия, колкото и майсторлък. Така е, делото ти, изкуството ти са велики! Пожелай си каквото искаш!
„Боже господи! – възропта наум Михримах. – Каква по-голяма обида можеше да се каже на човека, сътворил това чудо!“
Синан обаче изобщо не реагира. Той беше произнесъл всяка дума с мярка, много внимаваше да не падне и прашинка върху Михримах. Но не можеше повече да овладява вихъра на напиращите от дъното на душата му чувства. Бентовете, с които беше обграждал най-съзнателно сърцето си цели тринадесет години, се сринаха само за миг Престори се, че пак се покланя пред падишаха, и още веднъж впи очи в очите на Михримах. По лицето й бяха изписани възхищение, признателност, благодарност.
– Моля се за здравето и благополучието на господаря! - заяви Синан. – За щастието и усмивките на принцесата!
В КРЕПОСТТА – ИСТАНБУЛ
Ноември 1553 г.
Двете вещици седяха смълчани пред огнището. По лицата им играеха отраженията на жаравата. Протегнала крака към горящите въглени, Емине втренчено наблюдаваше танца на пламъците, които се виеха над двата големи кютюка. Дюрдане разглеждаше оловото, което преди малко беше изляла от грозната опушена тава в тенджерата с вода.