– Твоичкият не дойде ли?
Дюрдане се престори, че не е чула подигравката на приятелката си. Само изсумтя.
– Дали междувременно не те е изоставил, изглежда, е избягал?
Дюрдане пак изсумтя.
– Прав е! – избухна в смях Емине. – Никой джин няма да изтърпи такава вещица като теб!
Дюрдане най-сетне вдигна глава и я погледна. Ужас обзе Емине. Скрито под физиономията на дружката й с беззъбата уста и караконджолския нос, към нея гледаше някакво друго същество – с жълти котешки очи, хлътнали в тъмно позеленяло лице.
– Хей! – викна Емине. – Какво става бе?
Зеленото лице беше изцяло покрито с огромни кървясали циреи.
– Обърни нанякъде тази отвратителна глава.
От мястото, където трябваше да бъде устата на Дюрдане, изригни съскане, което хвърли Емине в паника и я накара да скочи на крака.
Котешките очи лъщяха върху лицето като два живи въглена.
Дюрдане протегна едната си ръка към своята дружка, притиснала гръб в стената на съборетината. Емине видя острите дълги нокти в края на костеливите пръсти.
– Дръпни си проклетата ръка! Злобна вещица! Вземай си джиновете и изчезвай оттук!
Ново съскане раздвижи устните по зеленото лице. Разнесе се непоносима воня, която замести и без това застоялия мръсен въздух в тясната стаичка.
Без да отлепва гръб от стената, пазейки се от заплашително играещите пред очите й остри нокти, жената започна да се примъква на една страна към вратата. Дюрдане избухна в ужасен смях и си прибра ръката. В следващия миг лицето й си възвърна предишния вид, вместо котешките очи се появиха познатите, погаснали очи на Дюрдане хлътнали навътре като две черни дупки.
– Моли се, кучко! – продължи да й се присмива с някакъв странен ситен кикот. – Моят зелен джин нямаше време да ти изтръгне сърцето и да си го отнесе!
Емине застина на място. Дюрдане отново се върна към фигурките, образувани от втвърденото във водата олово. Емине я чу да ломоти:
– Всичко е потънало в кръв!
Последва кратко мълчание, вещицата отхвърли глава назад и изпадна в ужасяващ истеричен смях:
– Всичко е потънало в кръв, кръв, кръв! По ръцете на бащата има кръв! Кръв! Кръв! Кръвта на рожбата!
Когато смразяващите до мозъка на костите избухвания от смях започнаха да преминават в хриптене, вратата се блъсна отвън и отвори докрай.
– Ужас! Ужас!
Нахълта разчорлена дрипава жена, хвърли се към огъня и седна до него с кръстосани крака.
– Над нас виси проклятие! – започна да се бие по коленете тя. Дюрдане все едно не беше там. Тя беше видяла всичко във фигурките от леенето на оловото.
– Показаха ми го! – измънка под нос. – Показаха ми целия ужас! Емине се беше поотърсила от преживения преди малко страх, но още стоеше с опрян в стената гръб. Дружката продължаваше да удря по коленете.
– Какво ти става, Назенин? – попита я Емине – Какво ти е?
Едва тогава жената обърна глава към нея. Погледна я с едното останало без мигли око. На мястото на другото дълбока дупка.
– Сюлейман! – заудря се пак.
– Господарят ли е умрял?
– По-добре да беше умрял! – извика Назенин. Да беше умрял! Великият султан Сюлейман уби сина си!
Разнесе се кикотът на Дюрдане:
– Хе, хе, хе!
– Какви ги говориш, крадло? Детеубиец ли стана Сюлейман? – И гласът на Емине прозвуча като писък.
Назенин й потвърди с глава и продължи да се удря.
– Кого ?
Дюрдане не остави новодошлата вещица да отговори.
– Мустафа! – изкрещя. – Султан Сюлейман нареди да удушат принц Мустафа!
– На седем палачи без език, на седем палачи без език! – удряше се Назенин.
– Как е станало?
– В Ерегли извикал сина си в своята шатра... – намеси се отново Дюрдане. Гледаше една от фигурите на оловото във водата и говореше: - Мустафа въобще не подозирал, че му устройват капан, влязъл вътре и седем палачи набързо стегнали врата му с мазното въже. Хе, хе, хе!
– Но защо?