– Капан! – викна този път Емине. – Предателство! Предателство! Накарали Сюлейман да повярва, че синът му го е предал! Подмамили падишаха!
– Кой е извършил това зло? Кой е превърнал бащата в убиец на сина си?
Дюрдане бръкна във водата и извади друга оловна фигурка. Подаде я към Емине с още мокрите си пръсти, от които капеше вода.
– Погледни тук! – изхърхори. – И тримата са тук. Гледай! Не ги ли виждаш?
Емине протегна глава, но не видя нищо и измърмори:
– Тук няма нищо!
– Погледни! – отново й каза Дюрдане.
Назенин също спря да се удря и вторачи единственото си око във фигурата, която държеше Дюрдане.
– Ето тук. Не виждаш ли? Една червенокоса жена. Голяма красавица. Виждаш ли дъщеря й до нея? Тъничка като върбова клонка. По главата й житни класове, в очите й – морета. – Замълча. После извиси глас: – И той! Погледни! Онзи мъж с големия сарък, дето гледа като дявола.
И Назенин, и Емине не видяха нищо, но въпреки това останаха с втренчени в оловото очи.
– Кои са тези? – прошепна след малко Емине. – Познаваш ли ги?
– Три жертви на съдбата! – промълви Дюрдане.
Огънят в мозъка й отново се разпали. Седна на мястото си. Хвана се с две ръце за главата и забоде очи в огъня.
– Две султанки... Един паша...
– Хюрем и дъщеря й! – процеди през зъби Назенин. – Михримах и мъжът й великият везир Рюстем!
– И горкият Сюлейман шах, загледан в ръцете си, изцапаните с кръвта на сина му ръце! – простена Дюрдане.
Гласът й звучеше вече като плач.
– За един престол – трима мъртви принцове!
– Трима ли?
– Трима, трима, трима! – неочаквано изкрещя Дюрдане.
Обърна глава и впери черните си очни ябълки в Емине.
– Единият е Мехмед... Синът на Хюрем... Мустафа, когото палачите на Сюлейман хвърлиха в краката му...
– Ами третият? – намеси се Назенин. – И аз знам само за двама.
– Трима, трима, трима! – отново измърмори Дюрдане. – Единият тепърва ще умре! До време с цифрата три няма да го бъде. Синът на Хюрем, принц Джихангир... той също ще умре... от мъка... няма да понесе болката за жертвата на заговора Мустафа!
Гласовете им секнаха. И трите жени насядаха мълчаливо край огъня. Не след дълго Назенин зашепна:
– Бурята утихна. Хюрем пожертва два свои живота за един трон, но в края на краищата тронът на Сюлейман ще остане на нейния син.
Дюрдане тежко и бавно вдигна глава. Първа Емине видя зеленото й лице и котешките очи. Понеже се падаше откъм сляпата страна на Назенин, тя отначало не забеляза промяната във физиономията на беззъбата вещица. Със здравото си око видя нарастващия ужас в очите на Емине и едва тогава се обърна натам. Докато отскочи назад от мястото, където седеше, от устата на Дюрдане изригна онова ужасно, гадно, вонящо съскане:
– Кръв! Кръв! Кръв!... Кръвта на брат! Тронът на Сюлейман не се е наситил! Ще погълне още една жертва!
ДВОРЕЦЪТ НА МИХРИМАХ СУЛТАН, ЮСКЮДАР
След десет години, 18 април 1558 г.
Тежка беше мъката на Михримах, но въпреки това усещаше дълбоко в душата си да покълва неопределена надежда. „Какво ли е това, Господи? – чудеше се тя. – Какво трепти в мен, какво? Сякаш се прераждам, сякаш в мен се влива нова душа – такова странно усещане! В сърцето си изпитвам такава непонятна лекота, въпреки цялата ми мъка, въпреки траура. Душата ми пърха, като че ли ей сега ще разперя криле и ще полетя“.
Гласът на Есма откъсна младата жена от мислите й:
– Принцесо?
Михримах вдигна леко глава и погледна гувернантката си. Нейната коса също беше започнала да побелява, и то отдавна.
– Валиде ще бъде погребана в тюрбето при джамията „Сюлеймание“. Господарят така заповядал на Синан ага. За там се правят приготовленията.
Изведнъж Михримах се замисли.
Майка й и Смъртта?
Господи, толкова несъвместими бяха едно до друго тези две понятия!
Досмеша я. Цял живот майка й беше живяла на ръба на смъртта. Беше се изтръгвала от смъртта. Беше приела да е и Ангелът на смъртта, само и само да запази децата си от нея. Беше се добрала до могъщество, беше принасяла жертви, беше отнемала човешки живот. Но всеки миг от своя живот беше изживявала така, сякаш никога нямаше да умре. И ето че вече я нямаше. Беше я изоставила, заминала си беше!
В гърдите й се надигна ридание. Прехапа устни.
– Добре! – въздъхна. – Така е редно. Там ще бъдат вечно заедно. Много се обичаха! Нали и смъртта не може да разделя влюбените!