„Глупости! – си каза. – Кой ли ги измисля тези приказки!? Дори и смъртта не разделяла влюбените. Празни приказки! Ето, нас ни раздели. И то не Смъртта, а Животът!“
Изпъшка – дълбоко, дълбоко. Толкова жесток е този Живот!
От мига, в който й съобщиха, че баща й заповядал да удуша принца Мустафа, тя доста често се питаше: „Заслужава ли си всичко тона? Толкова смърт и кръв, толкова мъка и страдания заради един трон - заслужава ли си?“
Вътрешният й глас всеки път надаваше вик: „А какво щяхте да правите? Да чакате Мустафа да седне на трона и да ви избие всичките до един?“.
Ето на, те не бяха чакали. Вместо да бъдат убивани – убиваха. Щом беше измислен такъв дворцов порядък, постъпваха според него.
Бяха минали пет години от смъртта на Мустафа. Михримах си спомни мига, в който го съобщиха на майка й. По лицето на Хюрем не се мярна дори най-малкият признак на радост. Само каза:
– Свърши се! Свърши се най-сетне! Спасени сме! Вече сме претенденти за трона на османлиите! На трона на Сюлейман ще седне моят принц! Османско ще се управлява от моя род!
И ето че в този момент Михримах погледна ръцете си.
– Не, валиде, ние станахме убийци! Изцапахме ръцете си със синовна кръв!
***
Плюс това нищо не беше свършило! Веднъж започнали, нещастията не се спираха.
Не след дълго малкият й брат Джихангир се появи стопен като вейка, пребледнял. Сърцето я заболя. „Ах, Джихангир! – изплака в душата си тя. – Злочести мой Джихангир!“
Те бяха заложили капана на Мустафа, но съдбата пък хвана и тях в своя капан. Тя вкара Джихангир в оня злокобен момент в палатката на баща му, за да види как престолонаследникът принц Мустафа викаше в ръцете на седмината палачи: „Невинен съм! Всичко това е клевета!“ и как се прости с живота. И как баща му, останал глух за зова на сина си, наблюдаваше, скрит зад една завеса, тази кървава разправа най безучастно.
„Ах, Джихангир!“ – прокърви отново след толкова години душат на Михримах. Кристалночистото сърце на горкия й брат с бледото лице не можа да понесе мъката по доведения му батко Мустафа, който не играеше толкова много с него като дете.
Бяха изтекли само петнадесет дни от удушаването на Myстафа, когато пристигна новината, че в Халеп Джихангир е починал от мъка в ръцете на баща си.
Михримах си спомни, че обзети от радост заради Мустафа, те и не можаха да изживеят докрай мъката си по Джихангир.
А смъртта на Мустафа съсипа Гюлбахар и тя сигурно не беше отронила поне едно „Ох!“ за мъртвия Джихангир.
Капризите на съдбата не спряха и дотук.
Тази, която каза: „Дойдох, османецо, за да стана претендент за трона ти и за короната“, която в името на това беше водила толкова много битки, която и умираше, и убиваше, просто си беше тръгнала от този свят, без дори да види как нейният принц се възкачва на трона, на който тя принесе в жертва и другите си двама синове.
– Къде е леля Мерзука? – ненадейно се обърна към Есма.
– Не знам. От няколко дни не съм я виждала. А нали и Джафер доведе при майка ви онзи старец с дългата коса.
Михримах кимна:
– Маминият татко Тачам! Човекът, който я отвлякъл.
– И той изчезна. Няма ги и двамата.
– Аз май се досещам, Есма. И двамата са се върнали в мамините снежни планини и зелени поля. Занесли са торбичката с чеиза на Александра Анастасия Лисовска в земята, откъдето е дошла.
Есма знаеше цялата тази история и затова сега очите й плувнаха в сълзи.
Най-неочаквано Михримах позна как се нарича неведомото чувство, което покълваше в нея.
Край на пленничеството!
За пръв път тя се почувства свободна.
Не я спираше вече неутолимата жажда за власт на майка й, нямаше я и гадината, която беше заплаха за Айше Хюма шах и принц Осман хан.
Властта и тронът не я интересуваха. Душата й ликуваше: „Свободна съм!“ Не я притесняваше и това, че приемаше смъртта на майка си като освобождение. Тя вече беше свободна!
– Виждала ли си Синан ага?
– Виждах го!
– Доведи го при мен!
Есма вдигна глава. Погледна господарката си в очите. В деня, когато съзерцаваха изгрева на слънцето между двете минарета на джамията на Михримах султан, тя беше произнесла същата фраза:
– Доведи го при мен!
Михримах разгада погледа на своята дадъ.
Пренесе се в онзи ден. В паметта й изплува незабравимата й тайна среща със Синан тогава, в дома на Есма.
Превит надве, Синан влезе в малката къща на Есма и Али. Не само за да се поклони пред султанската дъщеря, а защото беше доста висок на ръст. А вратата, естествено, не беше толкова голяма, както в дворците.
– Повикали сте ме, принцесо?