Михримах го подхвана направо, без заобиколки:
– Защо по-рано не открихте пред нас своята тайна?
– Защото... ако съм пресметнал правилно... А и... чаках да има 21 март... без облаци!
– Знаете, че не ви питам за това!
Синан гледаше все още смутено.
– Всъщност... – започна, но не продължи.
– Да? Всъщност?
– Каква полза? Освен да ни опозори – и вас, и мен.
– Да ни опозори ли, Синан ага?
Кимна. Не можеше да погледне към Михримах.
– И защо е трябвало да се опозорим?
– Вашият покорен слуга е по-възрастен от господаря с шест години.
Този път кимна Михримах. Но Синан стоеше с наведена глава и не видя това.
– Възрастта... Да... И съпругът ни е по-... със седемнадесет години по-голям от нас!
Синан не можа да каже нищо.
– Няма ли да ме погледнете?
– Принцесо! – вдигна очи от земята Синан.
Впиха погледи един в друг. „Господи! – си казваха и двамата, без да знаят какво си мисли другият. – Колко сме закъснели! Колко сме закъснели!“
Пак Михримах се престраши да наруши първа мълчанието:
– Да не говорим, че онова, което изпитва сърцето, трябваше да се излее в думи. Може ли сърцето да е в плен на възрастта?
– И още как! – едва чуто промълви Синан. – За това трябва да се попита някой пленник на любовта.
– Добре, ето на, аз питам вас! Знаехме, че на сърцето не се заповядва. Значи има нещо, пред силата на което то е безпомощно.
– Така е! – потвърди Синан най-безапелационно. – Времето е по-жестоко и от султански ферман!
Спогледаха се мълчаливо.
– Вярно е... – върна се към наполовина оставената си дума отпреди малко Синан.
– Слушам ви!
– Вярно е, че покорният ви роб не успя да задържи в сърцето си онова, което изживява.
Михримах усети как топлотата на преливащите му от чувства очи погали и душата й, и тялото й.
– Чешмата на Дилруба... Според вас тази чешма не беше ли повикът на моето сърце?
– По-добре да бяхме Дилруба! – прошепна Михримах.
Не повярва, че го изрече! Сведе глава. Усети, че се изчервява.
Синан понечи да каже нещо, отказа се. Замисли се: „Какво щеше да е по-различното? И да не беше дъщерята на падишаха, а Дилруба – какво от това? След като ти си един напъпил цвят, а този старец от Аърнас прилича на започнал да съхне чинар?“
– Знаехте ли, че ви наричаме „човекът, който окачва кубета по небето“?
За пръв път по сериозното лице на Синан плъзна усмивка. Кимна:
– Не знаех!
– Ние, дъщерята на най-великия султан Сюлейман хан, до ден-днешен сме получили от нашия баща безчет подаръци. Диаманти, рубини, изумруди, бижута – всеки един от тях скъпоценен колкото цяла съкровищница. – Замълча. Погледна Синан в очите и продължи: – Но искаме да знаете, че нито една жена, живяла на тази земя, не е получавала досега толкова скъп подарък като този, който ми поднесохте вие. Няма и да получи. Човекът, който окачва кубета по небето, увековечи Михримах. Ние вече си имаме име, което ще пребъде хиляда години, както „Айя София“.
„Сега вече мога да умра! – помисли си Синан. – Аллах! Ти ми позволи да доживея до тази възраст. Даде ми да окача кубето си на небето. С диханието си прогони облаците. На нея й показа слънцето и луната. Направи възможно да чуя тези думи от нейната уста. Колко много още остана да се направи, да се види, да се чуе. Бди над мен в най-щастливия ми миг!“
– И... – продължи Михримах – не намерих случай да ви се отблагодаря. Много ви благодаря, Синан!
Аллах! Тя за пръв път го назова по име. Стресна се: „Сигурно съм полудяла! Как можах да го направя!“
Синан беше зашеметен от щастие. Синан... Синан... „Господи Боже мой! – повтаряше си едно след друго той. – Никога досега името ми не е било произнасяно така красиво!“
– За кубето, което окачих на небето ли? Или за моята тайна? И за двете – няма смисъл. Жалко че нямам още една божествена дарба, за да окача там слънцето и луната!
ДВОРЪТ НА ДЖАМИЯТА „СЮЛЕЙМАНИЕ“
20 март 1567 г.
Михримах постоя известно време сред прохладната сянка на тополите. Съпругът й – великият везир Рюстем паша – беше умрял преди пет години. А откакто султан Сюлейман почина край Сегедвар по време на поход и беше погребан в построеното от Аърнаслъ Синан тюрбе, изтекоха шест месеца. Пак се бяха събрали с майка й.
Щом Михримах пожела да посети майка си и баща си, изправената сега до нея жена, която въпреки най-обикновените дрехи, с финеса и красотата си веднага привличаше внимание, й беше заявила: „За нищо на света няма да те оставя сама! Идвам и аз!“
– Изморихме ви, докато дойдем дотук! – каза Михримах.
Вървеше бавно и тежко, облегната на ръката й, право към тюрбето на баща си.