– Създадохме ви грижи, султанке!
Жената рязко си измъкна ръката от Михримах и тихо й каза:
– Ако обичаш, откажи се да ме наричаш султанке! Нали бяхме сестри? Не ти ли се обръща вече езикът да произнасяш името, което ти самата ми даде?
Михримах се засмя. Подръпна й лакътя и пак я хвана под ръка.
– Така е редно! Плюс това ние така сме научени, така го и спазваме. Обръщаме се на „вие“ дори към собствения си образ в огледалото.
Усмихнаха се едва забележимо.
– Не го разбирам! – обади се малко по-високата от Михримах жена. -Не разбирам разните му там протоколи и традиции. Хей, аз съм твоята сестра! Нурбану!
Нурбану... Красивата венецианка Сесилия Бафо... Красивата Нурбану, която майка й планираше да омъжи за Мехмед и да я направи своя партньорка на османския трон, но с която съдбата ощастливи Жълтоглавия Селим.
– Ако днес съм съпруга на Селим хан, който се възкачи на трона на султан Сюлейман, това го дължа на теб. Признателна съм ти, Михримах! Колкото и благодарности да ти изкажа, все не мога да ти се отплатя!
– Всъщност аз трябва да благодаря на моята султанка!
– Гледай я пак! От къде на къде!? Ти пък защо ще ми благодариш?
Михримах я спря, приближи се съвсем близо до нея и й зашепна на ухо:
– Ако не беше ти, в спора за трона аз нали взех страната на Баязид и заради това Селим като нищо щеше да ме убие. Както уби Баязид и децата му. Дума не продума за подобна разправа. Ти се намеси и...
– Изобщо не е така! Нали войниците се вдигнаха на бунт, защото не можаха да вземат плячка и подкупи, и ако ти не му беше дала пари да потуши размириците, нито Селим щеше да седне на оня трон, нито пък аз.
Пак се разсмяха.
Михримах се обърна, огледа се наоколо.
– Тук ли е Майстор Синан?
„Не кога ли не е бил тук?“ – попита я с лукав поглед Нурбану.
– Старият главен архитект сякаш е сянка на моята зълва... Където е Михримах султан, там е и Майстор Синан...
Влязоха първо в тюрбето на баща й. Михримах се моли за него дълго време. Отвътре й идеше да му каже някои неща, но езикът й, сърцето й не й позволяваха. И какво щеше да му каже? „Направих те детеубиец, татко, прости ми?“ – това ли?
В тюрбето на майка си пожела да я оставят сама.
– Александра Анастасия Лисовска! – започна да мълви. – Виж, твоята Дуняшка дойде!
Постоя малко така. Погали моравата наметка върху мраморната плоча. И тихичко продължи:
– Красива моя майчице, успя най-накрая! Дворецът, в който ти дойде да извоюваш короната и трона на османлиите, сега е домът на твоя син...
Прекъсна за малко потока на мислите си.
– Ти поиска Баязид, но какво да се прави – съдбата избра Жълтоглавия Селим. След него ще дойде редът на принца, който ще роди Нурбану. На трона на османлиите ще се редят потомците на твоя род.
Дори не беше забелязала, че е коленичила пред мраморната плоча. Остана дълго време там. Изчака, докато осмисли целия свой живот. Сетне се изправи бавно.
– Знаеш ли? Утре е двадесет и първи март! – Разсмя се на глас. – С Майстор Синан ще съзерцаваме как изгрява слънцето над тепето в Юскюдар.
Отстъпвайки заднешком към изхода, прошепна:
– Не ни остава много време, докато се съберем отново, валиде! Направи ми място до теб!
***
За тяхна радост, времето тази сутрин беше ясно. Михримах усети свежестта й и вътре в душата си. Един-два пъти се позакашля, съвсем леко.
Синан веднага я забеляза.
– Принцесо! – обърна се той към нея с лек поклон. – Страхувам се да не настинете.
Вече беше доста остарял. Макар че се беше поизгърбил, пред Михримах се стараеше да стои съвсем изправен.
– Не се бойте! – засмя се тя. – Есма ме навлича с много дрехи. Вече...
Без малко щеше да каже: „Остаряхме!“ В последния момент стисна зъби.
– Благодаря, че всяка година ме довеждате на това място!
– Жалко, че невинаги времето е безоблачно.
– Мисля, че този път имаме шанс. Като идвах насам, видях няколко звезди.
– Още малко! Вижте, зад онези хълмове дори започна да се развиделява.
– Слънцето изгрява! – възкликна Михримах. – Слънцето изгрява от мрака!
Най-напред кубето на Михримах Джамия плувна в жълтия цвят на златото.
След него двете бели минарета бяха обхванати от огненочервени багри.
И тогава изплува слънцето – огромната златна топка.
Светлина заля лицата на Михримах и изправения до нея Синан.
– Човекът, който окачва кубета по небето! – промълви Михримах.
– Заповядайте, принцесо!
– Ще ме назовете ли още веднъж Дилруба?
– Дилруба! – преглътна Синан.
Неволно си докоснаха ръцете.
Михримах беше оставила зад гърба си четиридесет и шест години.