Медичи го изгледа пренебрежително.
– Лъжете се. Другата красавица е дъщерята на султана. Момичето, което роди Руслана. Всички, които са я видели, казват, че е красива като майка си. Името й... такова... Малко трудно се произнася. – Замисли се. -Ммм... Мих... Хах... Да... Мих... ри... мах... Означавало „слънце и луна“. Това, което казахте, е истина. Защото султанът боготвори и дъщеря си.
Посланикът на Венеция, Грити, видял със собствените си очи как султанът излязъл в градината да си играе с нея. Просто не е за вярване. Този мъж, наречен Грити, успя да се сближи с Ибрахим, великия везир на султана. Та той казал на посланика: „Нашият господар има две души. Едната е в ръцете на московчанката, другата – при дъщеря му!“
– И вие повярвахте на това, така ли? – разсмя се подигравателно Карлос. – Османлията не си играе на игрички. Не си пилее времето по жени. Особено ако харемът му е претъпкан с най-големите красавици от цял свят. Сюлейман ви залъгва.
– Светият отец не може да бъде залъгван.
– Сюлейман тайно си подготвя ордите. Докато ние си въобразяваме, че той се забавлява в харема, току-виж някоя нощ опрял ятагана в гърлата ни.
– Светият отец се интересува много повече от това какво е направил той, отколкото какво трябва да направим ние.
– Празни приказки! – погледна го накриво Карлос. – Какво правим ние... Нищо!
Медичи се спря. Огледа се дали наблизо няма някой, който да ги чуе какво си говорят. Приближи се още повече и му прошепна:
– И аз дойдох да обсъдим с вас именно това! Светият отец е намислил нещо много по-унищожително от онова, което биха извършили многобройните армии.
– И какво по-точно?
Кръстосаха погледи. Карлос не успя да издържи на зловещата сянка, заиграла в очите на папския пратеник.
– Да му вземе и двете души, едновременно!
Карлос се втрещи.
– Ето, това е всичко! – продължи другият с огромно удоволствие от смайването на Карлос. – Но за да постигнем успех, Светият отец има нужда от вашата помощ.
Радостна искрица просветна в гърдите на Карлос. Каза си: „Ето че опря до мен! Мечът на Рим е в ръцете ми!“
– Каква помощ?
– Светият отец иска нещо, което се намира при вас.
– Какво е то?
Медичи дръпна краля в сянката на едно дърво с дебел ствол.
– Човекът, който ще угаси слънцето и ще изтръгне сърцето на Сюлейман!
***
През нощта Медичи не спа спокойно. Прехвърляше през ум целия разговор с Карлос. Не му разкри плана си. И без това сам не беше сигурен дали папата го посвети изцяло в крайната си цел. Трябваше да се създаде нов човек. Нереален човек, който да стане тяхното безмилостно оръдие на смъртта, а накрая да изчезне отново в нищото, откъдето щеше да се появи. Само толкова му беше известно.
Папата беше подхванал тази тема една вечер след литургията, докато се взираше в потрепващите сред полумрака на нощта светлинки на една плуваща по водите на Тибър гемия.
– Какво ще кажеш? – беше попитал в заключение Климент.
– Изумително! Дръзко!
– Да! – потвърди и папата. – Няма как да очакват подобно нещо, няма как!
Джулиано де Медичи известно време остана загледан в лицето на папата. Дори мумиите на папите, подредени в подвала на светата църква, имаха много по-красноречиво изражение от неговото – страхът, болката, мъката в мига на раздялата с този свят; тревогата, изпитвана пред прага на водещия към непознатото друм; паниката, породена от усещането, че може би настъпва денят, когато трябва да отговарят за потайните си грехове. По лицето на Климент обаче нямаше ни най-малък признак на трепет или емоция. Главата на християнския свят стоеше пред него като застинала статуя на възрастен римски сенатор, със затворени очи, сякаш обзет от божествено вдъхновение.
– Ами шансът за успех? Какъв е шансът за успех според вас, повелителю?
Другият не намери за необходимо дори да го погледне.
– Зависи от вас, братовчеде!
– Но как така? Един-единствен човек!
– Драги ми Джулиано, понякога един-единствен човек може да направи онова, което не биха могли да сторят цели професионални армии. - В потвърждение на думите си папата, също и Медичи в отговор, кимна с глава. – Ала човекът трябва да е внимателно избран и надежден! -каза Климент. – Ако изборът ни е погрешен, няма да сполучим!
– Сръбската кама! – промърмори Медичи. Това бе кодовото наименование на промъкналия се в двореца на Сюлейман самоубиец, който имаше за задача да го ликвидира.
– Джулиано, само не ми казвай, че се надяваш да постигнем целта си чрез камата! Нужна ми е змия. Намери ми я!
Папата отново затвори очи.
Усетил, че вече е време да си върви, Медичи се поклони пред него. Тъкмо обърна гръб да напусне терасата, когато нещо като менгеме го стисна за китката. Беше ръката на Климент – само кожа и кости, като жив скелет. Стискаше го с неподозирана за възрастта му сила.