– Мълчание! – подшушна му папата. – Пълно мълчание! Трябва да си непроницаем и потаен като бездънен кладенец, синко!
Джулиано кимна с глава.
– Нищичко не издавай!
Отново потвърди с глава.
– Поласкай го оня глупав крал. Нека остане с впечатлението, че ти си посветен. Нека си мисли, че сме му длъжници. Това е всичко!
– Разбрах, свети отче!
– Не оставяй никакви следи!
Кокалестата ръка продължаваше да стиска китката му. Този път Медичи примигна с очи в знак на готовност: „На вашите заповеди!“.
– Никой да не узнава повече от необходимото!
Кимна с глава.
– Ако някой узнае повече от необходимото, да не се оставя жив!
– Разбира се.
– Не само този, който е узнал. Да не остава жив и онзи, който го е подозрял!
За миг настъпи тишина. Папата очакваше реакция.
– Така ще бъде, свети отче!
– Дори и ти, Джулиано! Ако видиш, че те заплашва нещо!
Медичи изтръпна.
– Дори и аз! – прошепна.
– Готов ли си да се принесеш в жертва, чадо мое?
Това си беше открита заповед за смърт.
– Готов съм, повелителю мой!
Костеливата хватка се поразхлаби.
– Планът ни трябва да се пази в пълна тайна, докато не дадем последната заповед!
– Ще остане!
– Но щом светейшата заповед бъде издадена, човекът трябва да е бърз и смъртоносен като кобра.
– Като кобра.
– Тогава да го наричаме вече Кобра.
Потвърди с глава.
– Кобра.
– В такъв случай, ти, Джулиано, тръгвай! Изкарай кобрата от леговището!
Припомняйки си папските заповеди, по гърба му полазиха тръпки. Ето, нали затова беше пристигнал при Карлос. Да изкара кобрата от леговището й.
На другата сутрин рано-рано трябваше да напусне Севиля и да се отправи към Вирджинските острови. Да изкара кобрата от леговището й!
Само че преди това половината нощ трябваше да се занимава с промъкналата се в стаята му опияняващо ухаеща сянка. В стаята беше тъмно и той не успя да види лицето на наведения над него силует.
– Шшшшът! – пошушна му жената.
Медичи не видя лицето на неканената гостенка, но по едрите гърди и по топлината на горещата гола плът в ръцете си не закъсня да се досети на кого принадлежат. Жената плъзна разжарената си като огън гола плът по него и го възседна.
– Шшшът! – отново пошушна тя.
И Джулиано Медичи не проговори.
„АЙЯ СОФИЯ“
Истанбул, 1535 г.
Повдигна края на кожената завеса, която закриваше широката тежка порта, и се промъкна вътре. Пусна полека завесата, навън остана и нахлулата през процепа слънчева светлина.
– Ето че се получи – промърмори, сякаш за да си вдъхне малко смелост. – Никой не ме видя. Има и още доста време до езана3. Само да погледна – и начаса ще си изляза.
Вътре беше сумрачно. През разноцветните стъкла на прозорците към тъмния коридор, протегнат сякаш до безкрая, се процеждаха няколко хилави цветни снопове светлина.
Беше скрила изцяло лице в качулката на пелерината. Нежната като върбова клонка снага беше плътно загърната в плъзгащата се по пода пелерина и сред импозантната обстановка, където се намираше сега, направо се стапяше и изчезваше. Беше просто една прашинка. Беше само една безмълвна, плаха сянка.
Изведнъж потръпна. Потъмнялата каменна настилка беше направо ледена. На влизане тя събу и взе в ръце пантофките си от извезано с бисери кадифе и сега краката й се вкочаниха. Студът плъпна по цялото й тяло. Кръстоса ръце пред гърдите си, поне мъничко да се постопли. Притисна още по-плътно пелерината, подаде глава и плахо пристъпи крачка-две. При всяко движение босите й малки стъпала ту се показваха, ту се скриваха.
Помисли си: „Добре че вътре не е непрогледен мрак“. Сравни се с децата, които търсят да видят звезда по небето в тъмна и облачна нощ. „Както изглежда, напразно дойдох!“ И наистина, всичко отиваше на вятъра. Силният страх, напрежението, сърцебиенето, които я съпътстваха по пътя дотук, се оказаха напълно излишни.
Спъна се в нещо, което стърчеше от пода, и направо й прималя. Наведе се, взе да разтрива нараненото място, за да притъпи болката. Измърмори си: „Какъв е този студ посред юни! Кой знае колко ледени са тези камъни през зимата“.
Като й се поразмина, изкачи стъпалата. Протегна напред ръце, да не се блъсне в нещо. Представи си как би изглеждала отстрани и я напуши смях. „Сигурно приличам на призраците от приказките, на които съм се наслушала! – мина й през ума, – Ако ме види някой така, ще му се пукне жлъчката от ужас!“