– Дойдохме да погледаме. А вие?
– Аз също. Често идвам. Разглеждам колоните, портиците, нефовете, солидните подпори на кубето. Но най-вече – купола. Погледни тази хармония, тази балансираност. Наистина Божествена мъдрост!
– Специалист ли сте?
– И да, и не. Всъщност – еничарин съм. Участвах в походите на господаря ни към Белград и Родос. Но всъщност по професия съм строител.
Разговаряха шепнешком, но все пак се страхуваше. Този мъж беше воин. Можеше да вдигне на крак целия дворец. „Откъде се взе тук? Щях да погледам още няколко минути и да си тръгна“ – мина й през ума.
„Веднага си тръгвай! – подсказа й вътрешният глас. – Какво чакаш? Ще те хванат!“ Но гласът на мъжа и темата не я пускаха да стане и да се отдалечи.
– И ти ли идваш често тук?
Завъртя отрицателно глава. Усети, че този й отговор не го задоволи, и добави:
– Видях я отвън, естествено. Кубето ме омая. Направо ме призова да дойда. Писано ми било да е днес.
– Ти не си първата омаяна! – промълви мъжът.
Настъпи миг тишина.
– Знаеш ли, че „Айя София“ е по-голяма дори от Храма на Соломон?
Вдигна рамене.
– По-голяма е! Легендата мълви, че при освещаването й император Юстиниан се изправил, вдигнал дясната си ръка право нагоре към това кубе и извикал: „Ей, Соломоне, аз те надминах“.
– Преди хиляда години ли?
– Да.
– Откъде се знае? Видял ли го е някой, чул ли го е?
– Нали ти казах – легенда! Разказвали са онези, които са видели и чули. Предавало се от поколение на поколение и ето на – до наши дни дошла легенда. Понякога и словото е досущ като това кубе. Непоклатимо.
Тя отново вдигна глава нагоре. Изкашля се, за да приглуши издайническото изтъняване на гласа си, и рече:
– Все едно виси от небето.
Зад гърба й нещо изшумоля. Усети, че мъжът беше пролазил така, както си беше на колене, съвсем близо до нея.
– Какво каза? Какво каза?
Изплаши се. Замълча. Изчака, напрегната като пружина, готова всеки миг да стане и да побегне.
– Все едно виси от небето, а? Наистина, така е! Не съм чул до ден днешен израз, който да го описва по-сполучливо. Кубе, което сякаш виси от небето!
– Но един ден ще рухне. Жалко!
Мъжът не обърна внимание.
– Ето, това е безсмъртието. Като странстващ по света пътник да оставиш след себе си някакво творение и то да съществува хиляда години! Може би и още хиляда години! Може би във вечността! Кой знае? Исидор от Милет и Антемиус4 от Тралес са окачили на небето това кубе, а са починали преди хиляда години. След тези хиляда години даже прах от костите им не е останал. Никой не си спомня и имената им, но виж, още са живи!
Изненада се от разсъжденията на този воин – та той е тичал с ятаган в ръка и е надавал победоносен вик по бойните полета, рязал е глави, разсичал е крака, ръце...
– Често ли идваш тук? – попита го неволно, без да се усети.
– Много често.
– Защо?
-Защото един ден ще окача на небето друго кубе, още по-величествено от това!
Трепетът и страстта в гласа му завладяха и нея. Леко обърна глава назад, без да пуска крайчеца на качулката, и промълви:
– Кой си ти?
– Един беден строител. Одеве ти казах, не ме ли чу? Издигам мостове, строя кораби за походите на нашия господар. В сънищата си обаче, как го каза ти... а, да, окачвам по небето висящи кубета.
Мъжът зад гърба й сякаш разказваше приказка, рисуваше в съзнанието й причудливи картини. Впечатли я. Изглежда, за пръв път срещаше толкова сладкодумен човек.
– Ами ти коя си? Чия си? И ти ли се интересуваш от тези неща?
Чу гласа, но бе потънала толкова дълбоко в мислите си, че не реагира.
-Отговори ми! И защо си криеш лицето? Бива ли да се крие човек в Божия дом?
Той не й остави възможност да отговори. Нито да избяга. Просто й свали полекичка качулката. И косата й се разля по плещите като същинска житна нива.
Дръпна си ръката като опарен.
– Ти! – възкликна, останал без дъх. – Но ти си момиче! Момиче си!
Безпомощна и ужасена, тя се опита да придърпа качулката.
Обърна се. Този път той се разтърси като ударен с куршум. Слисаният му поглед потъна в сините като безоблачно небе очи на девойката.
„Господи! – изстена с вик душата му. – Небесни очи! Не! – каза си след това. – Това са морски очи! Красиви като морето, необятни като морето, примамливи като морето, фатални като морето!“
И това не му хареса. Синевата в очите на непознатата девойка беше омайна както при керамичните декоративни плочки от Изник.
Кръстосаха погледи за миг, само за миг.
Заради басовия му затрогващ глас тя си представяше снажен момък. Пред нея обаче стоеше и я гледаше с омагьосани очи мъж на около петдесетина години.