Вдигна качулката, стана. Бързо се отправи към вратата, през която дойде.
– Коя си, дъще? – обади се той след нея. – Кажи ми името си!
Нямаше повече смисъл да си преправя гласа. Без да погледне назад, подхвърли мимоходом:
– Дилруба! Казвам се Дилруба!
Отвори вратата, излезе в полутъмния каменен коридор. Не я засягаше, че краката й измръзват; тичаше, силно притеснена, към входа с кожената завеса. В съзнанието й още звучеше гласът на онзи мъж: „Издигам мостове, строя кораби за походите на нашия господар. В сънищата си обаче окачвам по небето висящи кубета!“
Отметна тежката кожена завеса. Втурна се навън, останала без дъх. Светлината на слънцето я заслепи и тя затвори очи.
***
Мъжът остана, все така седнал на пода.
Косите и очите на момичето не му излизаха от ума. Как само се диплеха на златисти талази чак до талията й – същинска житна нива, разлюляна от сутрешния зефир.
Ами очите? Сините като керамиката на Изник очи?
„Еее, старче! – възкликна. – Толкова страни си обиколил, видял ли си досега такава красавица? Не! Хвръквал ли ти е умът само като погледнеш в нечии очи? Гледал си толкова дълго време лица-рози и устни-череши, а усещал ли си кръвта ти да кипне като че ли си на луди-млади години? Случвало ли се е да си глътнеш езика пред някоя жена – от трепет, а сърцето ти да запърха в гърдите така, сякаш ще изхвръкне, а? Случвало ли ти се е!?“
Не му се беше случвало. Откакто младежките му вихри стихнаха, а жаравата на сърцето започна да гасне и да се превръща в пепел – не му се беше случвало. Но сега!... Ето че сега се случи! Загуби си ума, кръвта започна да бушува по жилите му като река, глътна си езика и загуби дар-слово, задиша често-често, от сърцебиенето му се стегнаха гърдите.
Изправи се на колене. Кръстоса крака по турски. Вдигна глава и се загледа в хилядолетното кубе на Исидор и Антемиус. С образа на Дилруба в съзнанието си потъна в дълбок размисъл.
Внезапно хрумване го връхлетя и стисна сърцето му като в керпеден.
За бога!
Наведе глава. Хвана го срам. Лицето му пламна. „Тя е още дете. Кажи-речи, дъщеря може да ми бъде. Какво от това? Все пак е мома за женене“.
Колкото и да се противеше, вътрешният му глас не успя да победи срама. „Ами че аз съм по-възрастен от всеки друг, може би дори и от баща й!“ – отрони въздишка той.
Късно му беше вече за подобни трепети. Не му подхождаше.
НОВИЯТ ДВОРЕЦ5, ХАРЕМЪТ 1528 г.
Султан Сюлейман излезе от харема и се запъти към приемната зала Куббеалтъ6 с бърза стъпка и развят кафтан. А това не вещаеше нищо добро. Не беше нормално по това време да остави любимката си Хюрем и да напусне харема. Значи се беше случило нещо важно.
Господарят дори още не беше излязъл с Михримах султан в градината. До ден днешен не бяха виждали той да тръгне към приемната зала, преди да погледа как дъщеря му с радостни викове тича след пауните, които пристъпваха важно-важно из двора с разперени опашки, пъстри като дъгата.
Един от служителите във вътрешния двор се приведе в почтителен поклон до земята и когато султан Сюлейман го отмина като вихър, вдигна вежди и смигна на отсрещния си другар: „Какво ли става?“. В отговор онзи само вдигна рамене и присви устни. А това означаваше: „Не знам“.
Една от арабските танцьорки, едва прекрачила прага на моминството, се втурна разтревожена към покоите на Хюрем хасеки. Отвори голямата врата и връхлетя вътре. На дивана отсреща лежеше закръглена негърка, тя се надигна още като видя как задъханото момиче се опитва да й каже нещо, и я скастри набързо:
– Спри се де! Поне си поеми дъх! Да не си спала гола, че Принцът на планината Каф7 да ти се е хвърлил в обятията?
Но момичето нито беше в състояние, нито имаше време да се засмее на тази шеговита закачка.
– Шет... Шета... Шета... рет Баджъ! – засрича то, преди още да е овладяло дишането.
– Абе казвай каквото имаш да казваш!
– Господарят...
Момичето не успя да продължи. Долепи длан до гърдите си и пое един-два пъти дълбоко въздух.
Само от споменаване на думата „Господарят“ сърцето на Шетарет8 калфа се раздумка.
– Тю-тю-тю!... За бога, Дюрдане! Да не му се е случило нещо на нашия султан?! Зло да ни забрави! Тю-тю-тю!...
С тюхкане-пуфкане надигна дебелите си телеса от мястото, където лежеше, и тромаво се заклатушка към момичето.
– Казвай де! Не ме подлудявай!
– Господарят излетя набързо от харема!... Видях го да се втурва към приемната зала!
– Тю, да ти се не види! – заклати се на две страни Шетарет, докато се връщаше при дивана си под прозореца. – Абе, хубавице, сърцето ми ли искаш да пръснеш? Или си хвърлила око на службата ми? Да не би да си мислиш: „Я да избутам тази Шетарет, та аз да стана калфа на Хюрем хасеки!“ а?