– Баджъ, мислех ти да съобщиш на Хюрем хатун новината, че господарят ни си е отишъл!
Шетарет се преструваше, че не я интересува, но и нейната глава пламна. Защо ли тази сутрин падишахът още в тъмни зори беше напуснал харема? При това без да се отбие при Хюрем. Без да види Михримах, макар и заспала, без да я целуне по бузата...
Изправи се тежко-тежко.
– Ще отида да видя дали Хюрем ханъм не се е събудила. Ти чакай тук. Ако хасеки се разгневи и ми викне: „Буди ли се човек за такова нещо!?“ – жива изгорях, мургава хубавице! Да не ми викат Шетарет, ако не ми навре стъпалата в мангала да станат на кюмюр!
***
– Виж какво, паша! – втурна се в приемната султан Сюлейман.
И в миг се закова на място. Вътре нямаше никого, освен Ибрахим паша. Той вдигна до рамене кръстосаните си пред гърдите ръце и се поклони почтително пред падишаха. Още от Маниса та досега беше негов роб, другар, сърдечен приятел, довереник и съпруг на сестра му Хатидже. Сега Паргалъ Ибрахим беше неговият зет и главен везир. Сюлейман изпитваше към него такова доверие и такава обич, че го направи дори главнокомандващ. За пръв път в историята на Османската империя султан предоставяше на свой роб поста на главнокомандващ.
Втурна се тук с мисълта: „Не би ме събудил, ако нямаше да ми казва нещо важно!“, но докато влетяваше в залата, все пак го смъмри с думите „Виж какво, паша!“
– Каква вест ми носиш? Не отговарям какво ще ти се случи, ако съм тичал насам презглава за нищо, преди да съм попитал нашата хасеки как се чувства, преди да съм усетил уханието от розовото личице на малката ми султанка.
– На вашите заповеди, господарю! – промълви с поклон Ибрахим.
Падишахът веднага долови тревогата в погледа на великия си везир, колкото и той да се преструваше на спокоен.
– Слушам те. И защо тук няма никой друг? Къде се е чуло и видяло приемната да е без стражи, когато ние сме тук? Ти ли изпъди стражата?
– Да, господарю!
– За бога, Ибрахим, спри да се кланяш, ами говори!
Колко пъти му беше казвал, че не е необходимо да спазва протокола, когато са ето така, само двамата, но Ибрахим не разбираше от дума. „Упорит хърватин!“ – си каза падишахът.
На млади години с Ибрахим си деляха и яденето, и пиенето. Нима не беше така и сега? Заедно ходеха на лов, заедно израснаха. Тогава принц Сюлейман беше все още законен престолонаследник, който печелеше слава като санджакбей на Саруханския санджак. Двамата другари вдигаха наздравици и се напиваха, съчиняваха лъжи, за да се скрие от Гюлбахар, и се забавляваха с различни красавици, една от друга по-хубави. По цели нощи си говореха, чак до разсъмване, какво ще правят, когато Сюлейман стане падишах. Крояха планове, нахвърляха списъци заедно.
Когато получи вестта за смъртта на баща си Селим хан и светкавично препусна от Маниса към Истанбул, за да се качи на престола, единственият до Сюлейман беше пак Ибрахим.
– Случи се нещо, господарю!
– Вече го разбрахме, паша. Какво се случи? Какво се случи? Това ми кажи!
– Инфилтрация...
Лицето на султан Сюлейман потъмня:
– Някой е проникнал в двореца ли?
Дали пък Хюрем нямаше да излезе права, когато нощ след нощ лееше сълзи и повтаряше: „Дворецът бъка от шпиони. Страх ме е, Ваше Величество, султане мой!“
До този ден той смяташе нейните подозрения за глезотия. Що за приумица! Ръката на врага да се протегне чак до неговия дворец, до неговия харем! Кой би дръзнал? Остави дързостта, дори самата мисъл би коствала живота на въпросния човек. На всичкото отгоре, откакто беше допуснато змия да припълзи в банята на Хюрем, вземаха много по-строги мерки.
Значи врагът беше намерил пролука и се беше промъкнал?
Падишахът изведнъж кипна. Накани се да седне, но се отказа.
– Чуваш ли се какво говориш, Ибрахим? Някакъв мъж ще прескочи зида, ще влезе във вътрешния двор и пазачите няма да си имат и понятие от това? Така ли? – Замълча за миг. – Веднага да съсечеш врата на началник-стражата. Искам главите на всички, които тази нощ са били на пост. Така ли охранявате нас и харема ни, паша?
Ибрахим преглътна, после на един дъх изрече:
– Не е мъж!
– Какво?
– Жена е!
– Жена ли?
Ибрахим си замълча, защото нямаше навика да говори, преди падишахът да му позволи. Зачака Сюлейман да седне на трона си и да се посъвземе от шока.
– Жена ли? – повтори пак, сякаш говореше на себе си. Поседя известно време, после погледна към склонилия пред него глава свой приятел.