Константин Константинов
Микени
Минаваме бавно моста над канала. Две морета, блясват като атлаз отляво и отдясно. Един параход влиза в изсечения скалист коридор между тях. После асфалтираният път завива изведнъж край старата крепост на Коринт. Ние сме вече в Пелопонес.
Някъде далеч назад, като в сребриста мъгла, остава изминатият път: широките утринни булеварди на Атина, бледорозовият Партенон, острият шип на Ликабета. После — мирис на бензин и портокали, морето, което ни съпровожда отляво, белите африкански къщи с кирпичени зидове и забулени жени на Мѐгара и тоя лек въздух на утрото, освежителен като разхладително питие…
Сега вече слънцето е високо и гори.
Тук-там из склоновете, по-близо и по-далеч, се мяркат кипарисови горички, черни под ярката светлина, с бели каменни манастири сред тях. Небето е ослепително синьо, от двете страни на пътя се разстила все същата изгорена земя, без нивя, без селища, почти без живот. Само успоредно с шосето, по коритото на някакъв пресъхнал поток, са поникнали високи олеандри и техните големи алени цветове ни придружават като усмивки далеч, чак до края на дългия ни път.
Сегиз-тогиз насреща профучи товарен камион или автобус от Навплия, настигаме някой изгорял от жегата селянин с вързоп съчки на гръб. И отново в прозрачното пространство остава само слънчевият блясък и сухата, пуста земя. Смътно безпокойство се плакне в душите ни, колкото повече слизаме на юг. Всяка стъпка из тия места лъха на древност и вечни неща. Там някъде е Спарта, по-отсам Аргос…
След един час пътят отново завива вляво, възлиза и спира до оградата на един хълм: Микени.
Няколко други рътлини заграждат отблизо кръгозора на север и изток. Мястото е пустинно, обрасло с редки дървеса, храсти и буренак. Отдалеч още личат грамадните блокове, стари зидове, дупки на дълбоки гробници. Стъпките кънтят по каменната настилка на главния вход, в дъното на който се вижда знаменитата Врата на Лъвовете. Циклопически пояс от дялани камъни обгражда тоя хълм на царските жилища, на крепостта и вътрешните некрополи, цялата столица на една угаснала епоха, тъй невероятно далечна, че остава сама мит.
По тия плочи са кънтели бойни колесници, химни на девойки през пролетното и есенно равноденствие, злокобни вещания на прорицатели. Оттук е тръгнал Агамемнон за Троя. Тук е расла Ифигения, клетата царска дъщеря, пожертвувана на боговете за успешното пристигане на ахейските кораби до Илион. Жестоки трагедии са разтърсвали тия стени. Една неумолима и свирепа съдба е поразявала властните мъже и жени, дръзнали да се изправят насреща й. Камъните мълчат безстрастни като това горещо далечно небе, което гледа спокойно отгоре. Те са мълчали преди повече от три хиляди години, в оня страшен ден, когато обезумялата Клитемнестра насича в къпалнята своя царствен съпруг и излиза окървавена, със секира в ръка пред народа. Мълчали са също така и по-късно, когато Орест пристига да изпълни на свой ред волята на Немезида…
Седнали на сянка, при входа на подземната пътека към водоема, и ние мълчим. Трепетът на толкова титанични страсти премазва съзнанието. Стръкове едра мащерка изпускат упоително-горчив мирис. Тишината пронизва въздуха и нещата, светла безначална тишина, която е сякаш най-верният образ на Нищото.
Неочаквано откъм залесената падинка долу се дочува хлопот на звънци и късо овчарско подвикване. Пелопонески пастир пасе, както преди хиляди години, козите си из голите рудини на хълмищата.
Слизаме към голямата гробница на Атридите. Вдясно от пътя зее коридор, изсечен в полите на невисок хълм. Той води в друга циклопическа постройка, цялата скрита в изкуствената могила. Вън въздухът трепти от жега и блясък, но вътре е усойно като в ледница и тъмно. Един изумителен каменист свод, висок няколко десетки метра, заострен като кошер, виси без колони и без прозорци и обгръща тоя мавзолей, дето са лежали някога митичните царе на Арголида… Капки вода сълзят по стените. В ъглите пърхат невидими криле. Навярно прилепи спят сега в това запустение.
Една луксозна кола профучава вън към Микени и ни възвръща към живота. Излизаме от хладината и мрака на вековете, слънцето изведнъж ни залива радостно, чуват се наблизо човешки гласове: неколцина чужди туристи в голфове, с кодаци през рамо и с гид, който сочи наляво-надясно, се качват към Лъвовете.
Ксенодоксион (странноприемница) „Хубавата Елена и цар Менелай“ е скромна двуетажна постройка, боядисана с охра и зелени капаци на прозорците. Градина от маслинови дръвчета, смоковници и олеандри я обгръща от всички страни. Отпред дворчето е чисто изметено, няколко маси с шарени покривки пъстрят сянката, малки кипарисчета и пълзящи цветя кичат входа и фасадата. Отзад къткат кокошки. Странноприемницата е единственото жилище край пътя, на две крачки от Микени. На вид тя е съвсем безпретенциозна, но „тук се яде добре“ — по израза на атинските гурмани, удобствата й съперничат с тия на европейските хотели и новобрачни английски и американски двойки идват да прекарат седмица, две в усамотението на древността, съчетано с модерен комфорт.