Оттук се открива чудесният вид на Морея — тая леко хълмиста, сивозеленикава земя, оградена до морето със синкавите планини на Навплия.
Едно русо, 14–15-годишно девойче, нежно като вейка, ни поднася на длан прясно обелени бадеми и съобщава, че чакат гости от града. Откъм готварницата иде мирис на пилета, които се въртят на шиш. Един камион пристига и оставя лед. Горещата пладня влиза в жилите и ни упоява като наркоза.
С мъка поемаме отново пътя, който ще ни отведе далеч, чак до другия бряг на морето. Вятър размърдва жилавите клони на маслиновите дръвчета. На североизток бързо се събират тъмни облаци, но цялото останало небе е все така чисто и спокойно.
Колата препуска по правия като жица път към белите развалини на Аргос. Внезапна вихрушка превива крайпътните трънаци. Вляво светлината намалява, стъмнява се изведнъж, като че гъста сянка слиза от небето — докато вдясно блясъкът на деня е все така ослепителен. Спираме за миг, изумени от тоя настръхнал рембрандовски пейзаж. Вятърът свири в тревите, едри капки дъжд зачукват по стъклата. Извръщаме глави: над Микени небето е слязло до хълмищата — синкавочерно, — непрекъснати мълнии лъкатят със страшен трясък и полето ехти и тръпне.
Смаяни, ние гледаме грандиозната красота на тоя неочакван декор, приготвен от природата за антична трагедия. И в грохота на гръмотевиците кънтяха отново ужасените викове на царе и царици, дъждовните капки повтаряха предсмъртните вещания на Касандра, вихрушката носеше писъците на Ериниите, които гонеха яростно обезумелия майкоубиец…
1937