— Сигурно е приятно да сте отново у дома, Линеър-сан — подхвърли тя, произнасяйки името му „Ринеъру“.
Би било невъзпитано да покаже изненада от факта, че тя знае подробности от биографията му и Никълъс само се усмихна:
— Годините се стопиха, сякаш вчера съм си тръгнал оттук.
Госпожица Йошида извърна красивото си лице по посока на терминала, откъдето се появи Джуниър, натоварен с куфарите им. После очите й отново се заковаха в неговите, а гласът й за миг се освободи от сдържано официалния тон:
— Ще ви предоставим кола, в случай че пожелаете да запалите ароматични пръчици.
Той с усилие прикри изненадата си и едва сега си даде сметка колко подробен е бил инструктажът на тази млада дама. В самото предложение за предоставяне на автомобил нямаше нищо изненадващо, не беше чудно, че са предугадили и евентуалното му желание да посети гробовете на своите родители. Но фактът, че момичето спомена за ароматични пръчици, беше вече нещо съвсем друго. Малцина познаваха произхода на Чонг, в чиито жили течеше китайска кръв, още по-малко хора свързваха паленето на ароматични пръчици над гроба на близки хора с китайската традиция, макар че като будисти японците също го бяха възприели.
— Зная, че нямам право да вя правя подобни предложения — сведе поглед госпожица Йошида, после тихо продължи: — Но ако за вас е по-лесно да осъществите подобно пътуване с компания, аз съм готова да ви придружа…
— Много мило от ваша страна — отвърна Никълъс, следейки с крайчеца на окото си приближаването на Джуниър. — Но никога не бих си позволил да ви ангажирам с подобно задължение.
— Няма да бъде задължение — отвърна тя. — Недалеч оттам са погребани моят съпруг и детето ми. При всички случаи ще ги посетя, дори и сама…
Надникна в очите й, но не успя да определи дали му казва истината или просто прибягва до една от типично японските любезни лъжи, предназначени да го освободят от неудобството. После реши, че може да й вземе със себе си, каквито и да са подбудите за необичайното й предложение. Разбира се, ако в предстоящите преговори се появи необходимата за подобно пътуване пауза.
— За мен ще бъде чест, госпожице Йошида.
Джуниър подкара колата и се включи в оживения трафик по магистралата. Томкин се наведе напред, за да вижда по-добре бързо издигащата се насреща им гора от стъкло и стомана, сменила зелените ниви в околностите на града.
— Съвсем като в Ню Йорк, по дяволите! — процеди той. — Кога, за Бога, ще спре това лудо строителство? Прелетях дванайсет хиляди мили и въпреки това продължавам да имам чувството, че не съм мръднал от дома! — Рязко се отпусна назад и на лицето му се появи насмешливо изражение: — Единствената разлика е, че двамата с теб май сме най-големите дългучи в радиус от хиляда мили, а?
Никълъс кимна леко на своя работодател, после побърза да подхвърли:
— Тези гайжин често проявяват несъзнателна грубост… — Думите му бяха предназначени за госпожица Йошида, заела място на предната седалка. — Но какво друго да очаква човек от хора, които не са били възпитани както трябва като деца?
Госпожица Йошида прикри с длан пухкавите си устни, очите над нея весело проблеснаха.
— Какво си бърборите вие двамата? — попита Томкин, почувствал се изоставен.
— Информирам туземците, че чуждестранните дяволи се различават от тях не само с ръста си — излъга Никълъс, убеден, че онзи ще клъвне. Така и стана.
— Ха! — ревна богаташът. — Браво, Ники! Кажи им го право в очите!
След малко повече от час тримата излязоха от бързия асансьор, изкачил ги за броени секунди до върха на триъгълния небостъргач „Шинюку Сюрию“. В краката им, под тънката пелена на смога, се простираше необятният Токио, проблясващ като нешлифован диамант с всички цветове на дъгата. Тук, на петдесет и втория етаж на огромната сграда, увиснал на повече от двеста метра над земята, Никълъс с изненада откри колко много нови и модерни небостъргачи са се издигнали в негово отсъствие. Стърчаха от каменния паваж като лакираните до блясък нокти на феодален мандарин, бяха превърнали централния квартал Шинюку в истинско небесно селение.
Томкин го дръпна настрана с гримаса върху лицето:
— Когато идвам тук, винаги си спомням за противното рибено масло! Баща ми ме караше да пия по две лъжици всяка сутрин и непрекъснато повтаряше, че това е за мое добро! Впрочем същото казваше и когато ме пердашеше, открил, че съм излял, гадната помия в тоалетната… После пак ме караше да я пия, а на мен ми се повдигаше от отвращение! — Изпъшка й добави: — Ти можеш да си ядеш суровата риба с тези варвари, колкото щеш, Ник… Само мен не ме закачайте! Още усещам в устата си вкуса на проклетото рибено масло!