Госпожица Йошида ги поведе през няколко врати от солидно дърво, на всяка от които беше изобразен йероглифът, станал фирмен знак на „Сато Петрокемикълс“. Коридорът беше меко осветен от скрити в тавана лампи, по стените му бяха окачени оригинални творби от най-известните художници на епохата Едо — майстора на дъждовни пейзажи Хирошиге, майстора на картини от японското село Хокусай и ненадминатия специалист по японска митология Кунийоши. Под краката им пружинираше дебел гълъбовосив килим, който поглъщаше шума от напрегнатата работа из многобройните канцеларии от двете страни на коридора. Тихо потракваха телекси, в съседното помещение трещяха залповете на множество електронни пишещи машини.
Госпожица Йошида спря пред широка врата от обгорели греди, свързани помежду си с широки дъски по типичен за старата японска архитектура начин. Дръжките й бяха изработени от грубо ковано желязо и напомниха на Никълъс за „риакон“ — малките провинциални странноприемници, в които някога се беше отбивал.
— Господин Сато си дава сметка, че пътуването ви е било тежко и продължително — каза госпожица Йошида. — Затова си позволи да изпрати Джуниър в хотел „Окура“ с багажа ви, а тук ще можете да си починете, без да мислите за нищо. Моля, последвайте ме — приключи тя и вдигна ръце в прост, но елегантен жест на гостоприемство. Върху устните й разцъфна прекрасна усмивка, която се стопи от грубия глас на Томкин.
— Какво става тук, по дяволите? — попита той с блеснали от гняв очи. — Не съм дошъл от другия край на света да си паря задника в разни шибани сауни, докато чакам големия бос да си свърши работата! — Пръстът му почука по капака на куфарчето от крокодилска кожа: — Дошъл съм да подпиша договор за сливане на две големи компании, а другото може да почака!
Лицето на госпожица Йошида не издаваше никакви чувства. За нейна чест, усмивката й се появи почти веднага и в ней нямаше дори следа от пресиленост.
— Мистър Томкин, позволете ми да ни уверя, че… — започна тя, но ядосаният глас на Томкин я принуди да млъкне.
— Сато! — викна той. — Искам да се срещна с него веднага! Не може да ме третира като някакъв дребен чиновник, който ще е доволен от дребни прояви на внимание! Рафаел Томкин не чака никого!
— Уверявам ви, че не сме искали да проявим неуважение към вас, мистър Томкин — продължи госпожица Йошида, едва забележимо объркана от това неочаквано избухване. — Моята задача е да бъда на ваше разположение, да ви помогна да се отпуснете, да постигнете онова благоразположение на духа, което…
— Благоразположението на духа ми си е моя работа! — прогърмя Томкин и заплашително пристъпи към дребното момиче: — Или ще ме срещнете със Сато веднага, или…
Никълъс бързо застана между тях, ясно забелязал как лицето на госпожица Йошида посинява въпреки майсторското прикритие на козметиката. Ръцете й леко потрепваха.
— Какво си въобразяваш, че вършиш, Ник?
Никълъс не му обърна внимание и леко го отмести с рамо. В същото време върху лицето му се появи лека усмивка, предназначена да разсее тревогата на младата жена.
— Моля да извините този гайжин — промълви той, нарочно избягвайки да спомене името на Томкин. — Пътуването му наистина беше уморително и дълго. — После снижи глас и продължи, без да отлепя рамо от тялото на Томкин: — Ще ви призная, че го мъчат хемороиди и прилича на пес, седнал върху мравуняк с термити! — Усмивката му се разшири и стана по-сърдечна: — Освен това просто му липсва способността да се наслаждава на такова прекрасно цвете като вас, болката го тласка да смачка всяка красота…
Госпожица Йошида хвърли, един неспокоен поглед по посока на Томкин, после се поклони на Никълъс в знак на благодарност.
— Сато-сан след минутка ще бъде с вас — поясни тя. — Той просто искаше да ви предложи максимални удобства преди началото, на тежките преговори.
— Разбирам ви напълно, Йошида-сан — любезно отвърна Никълъс. — Много е мило, че Сато-сан проявява такава загриженост за нашето състояние. Моля ви да му предадете нашите най-сърдечни благодарности. — Мускулестото му рамо потъна в гърдите на Томкин, който отново започна да проявява признаци на нетърпение. — А гайжина оставете на мен.
Госпожица Йошида отново се поклони, този път без да се опитва да прикрие облекчението, което се изписа по лицето й.
— Благодаря ви, Линеър-сан. Просто не мога да си представя какво би казал Сато-сан, ако разбере, че не съм изпълнила нарежданията му!
След тези думи се шмугна между двамата и бързо изчезна по дългия коридор.