Ето че настъпи онзи мрачен ден, от който се страхуваше Акутагава-сан преди толкова много години. Беше го предвидил с абсолютна точност още преди да започне да обучава Никълъс на тъмните страни на нинджуцу. Инстинктивно беше усещал, че ще трябва да сподели целия си дългогодишен опит — просто за да му даде шанс за оцеляване.
Почти цялото му време бе запълнено със срещи. Бил Грейдън разпрати купища телекси по всички посоки на света. В резултат заприиждаха тълпи от висши служители на „Томкин Индъстриз“, които изпратиха стария си президент до последното му жилище и получиха възможност да се запознаят с новия.
За Джъстин се сети само в мига, в който отдалеч я зърна по време на траурната церемония. Беше в компанията на красив рус мъж, сякаш слязъл от страниците на моден журнал. Това трябва да е Рик Милар, новият й шеф, помисли някак отнесено той, ясно съзнаващ, че Джъстин сякаш е на чужда планета — толкова силно бе ангажиран от предстоящите събития в другия край на света. Чувствата му към нея някак изведнъж заприличаха на риба в стъклен аквариум — наблюдаваше ги отстрани, спокойно и с хладно любопитство.
И дума не можеше да става да се откаже от „Томкин Индъстриз“, не можеше да направи подобна жертва за никого на този свят. Майка му положително би го разбрала, Полковникът също… В живота винаги има гири, което се поема и трябва да се изпълнява. А бремето на честта е толкова тежко, че всякакви други обстоятелства отстъпват на заден план… Дори и тогава, когато става въпрос за собствения ти живот!
Никак не му се струваше странно, че само преди шест месеца искаше да накаже жестоко човека, към когото днес изпитваше толкова силно чувство на дълг. Животът се променя непрестанно и всеки, който откаже да се подчини на този закон, е заплашен от бърза разруха.
Томкин е отговорен за смъртта на Кроукър… и едновременно с това не е. Какво е искал да каже? Никълъс все още нямаше никаква представа за изхода от тази загадка, но едно нещо вече беше съвсем ясно — каквото и да е сторил Томкин по отношение на Кроукър, то не е било на лична основа. Тук приятелят му положително бъркаше… Но къде е истината в цялата тази бъркотия?
Пред него се нижеше безкрайната редица от висши служители на компанията. Тук имаше хора от Силиконовата долина, от Сан Диего, Монтана, Пенсилвания, от щата Ню Йорк, Кънектикът, в Манила, Амстердам, Сингапур, Берн, а дори и един дребничък среброкос джентълмен от Бирма, където той имаше интереси в дървопреработвателната промишленост. Всички се държаха почтително и приятелски, всички му бяха напълно непознати.
Докато сред тях изплува Крейг Алонг, финансовия директор на нюйоркския филиал.
— Слава Богу! — въздъхна Никълъс. — Най-сетне да видя и една позната физиономия! Не мърдай оттук, имам спешна работа за теб след края на церемонията!
В колата, насочила се обратно към Манхатън, Никълъс набра вашингтонския номер, който му беше дал Грейдън. Каза няколко фрази в слушалката, после затвори и се обърна към Алонг:
— Ще се отбием за малко в службата. Там ще ми покажеш как да вадя от компютъра информацията, която ми трябва, после си свободен. Вземи си паспорта. Надявам се, че имаш валидна японска виза, нали? Добре. Хвърли две ризи в чантата си и се прости с мисълта, че ще спиш по време на полета. Искам подробен доклад за дейността на компанията през последните пет години.
Никълъс се оказа далеч по-бърз от флегматичния тексасец, който при излитането на самолета им четири часа по-късно все още трескаво се ровеше из папките си. Остави го на спокойствие и потъна в „гецумей но мичи“. Затвори очи и светът престана да съществува за него.
Интуицията има огромно значение при средното равнище на осъзнатата чувствителност, която обикновено се характеризира както с чувства, така и с достатъчно здрав разум. С нейна помощ Никълъс отстрани огромния поток важни събития от последните дни, който заплашваше да го погълне. Остана само една спокойна лунна пътечка, по която разумът му бавно пое към сърцевината на дилемата. Тя беше надеждно охранявана от японската му кръв, напоследък взела решителен превес в поведението и постъпките му. Нищо не можеше да проникне отвъд високата стена на тази преграда. Нито вътре, нито навън… Така съумяваше да взема многобройните ежедневни решения, налагани му от живота, докато преценките му оставаха трезви и кристалночисти, незаразени от емоции.
На хоризонта на въображението му бавно изплува цитаделата на онова неназовано чувство, вълнуващо душата му от мига, в който Акико Офуда смъкна ветрилото от лицето си. До това състояние не можеше да го доведе нито здравият разум, нито необузданата фантазия. Единствено „гецумей но мичи“ — направляващата основа на всички човешки емоции — беше в състояние да го пренесе на този далечен бряг.