Усети с пълна сила забранения трепет, усети и още нещо… Да, това наистина беше страх… Страх и ужас пред неизвестните сили, които изпълваха душата му с безпокойство, опитваха се да парализират волята му… В един кратък миг беше сигурен, че ако си позволи да разгадае загадката на тайнствената цитадела, ще бъде изтрит от лицето на Земята като онзи митичен нещастник, осмелил се да погледне лицето на божествената Медуза…
А после си припомни един от основните уроци, усвоени сред изпаренията на Мошино. Прониза този страх, разпръсна го с могъщо усилие на волята. Но това, което откри отвъд него, го смрази със своята категоричност — любовта му към Юкио беше все така жива и пламенна.
Сато седеше с кръстосани крака в кабинета си. Слънцето залязваше. Фузумата беше дръпната, зад нея се виждаше малка градинка с мъхове. Поддържана грижливо през цялата година, тя съдържаше голяма част от стотината видове мъх, които съществуваха в природата.
Златиста и потрепваща сред стеблата на широко разклонените декоративни дръвчета, светлината на залязващото слънце докосваше тук-там покритите с мъх камъни и градинката излъчваше, свой особен спектър.
Долови някакво движение зад гърба си, но не се помръдна.
— Сато-сан?
Беше странно пискливият глас на Котен. В къщата нямаше други хора. Акико беше заминала на юг за да посети болната си леля, която нямаше възможност да дойде за сватбата, а Нанги си беше у дома и се подготвяше за пътуването до Хонконг. И двамата бяха дълбоко потресени от смъртта на Ишии-сан, чието тяло откриха броени часове след отлитането на Никълъс Линеър за Америка. Сякаш боговете се бяха разгневили от внезапното му заминаване.
Сато се беше опитал да сподели със стария си приятел страховете, които го бяха обзели в храма, но Нанги беше негов семпай — точно както Макита-сан беше семпай на самия Нанги. А има неща, които човек никога не може да изрази пред по-възрастните и уважавани от него хора.
— А, Котен… — късо се обади Сато. — Какво има?
— Търсят ви по телефона.
— Не желая да ме безпокоят.
— Извинете ме, но господинът казва, че е спешно.
Сато се замисли. Може би е младият китаец, когото беше наел да „наглежда“ движението на Нанги из Хонконг. След като приятелят му реши да не дискутира положението, Сато намери за уместно да открие по свой начин какво е станало в британската колония.
Стана, кимна на Котен и излезе от стаята. Кабинетът му се използваше само за размисъл и по тази причина вътре нямаше телефон. Влезе в съседното помещение, приближи се до писалището и вдигна слушалката.
— Моля, на телефона е Сеичи Сато.
— Обажда се Феникс, Сато-сан.
— Да, момент — отвърна Сато и усети как сърцето му ускорява ритъма си. Остави слушалката и тихо пристъпи към вратата. Хвърли поглед в просторния хол, после внимателно затвори и взе отново слушалката.
— Докладвай.
— Страхувам се, че имам лоши новини.
Стомахът на Сато нервно се сви. Първо „Азиатска банка“, а сега кой знае още какво. Голям риск, голяма награда. И двамата с Нанги го знаеха прекрасно, когато вземаха решението да се включат. „Тенчи“ щеше да им донесе най-голямото възнаграждение, което може да се получи на този свят. Но рисковете с това начинание връхлитаха върху тях с дяволска бързина.
— Кусуноки е убит.
— Вече знам това. — Сато беше нетърпелив. Рискът го правеше такъв. И мисълта за провал.
— А знаете ли, че го е извършил един от собствените му ученици?
Линията между Сато и Феникс сякаш изпъшка в агония, натежала от хиляди въпроси, които чакаха своя отговор.
— По-добре да ми разкажеш всичко поред — отвърна Сато и стисна зъби.
— Първоначално всички мислеха, че го е убил онзи мухон-нин, когото откриха до трупа. Но сега е ясно, че не е бил той. Руският шпионин не притежава качествата, за да осъществи подобен акт.
— Тогава кой го е убил?
Оттатък настъпи мъртва тишина, после долетя тихият глас на Феникс:
— Ако знаехме, вече щеше да е наказан…
— Значи има… значи има и друг руски агент?
— Признавам, че тази възможност е твърде вероятна.
— Ти си най-добрият! — избухна Сато. — Затова те наех да пазиш тайните на „Тенчи“! Ако ми трябваха безмозъчни горили, щях да си ги наема на килограм от Якудза42 по съседство! Какво вършиш там, за Бога?
— Имайте ми вяра — отвърна Феникс. — Всичко е наред, заемам се лично със случая.
Подобно на Кусуноки, и Феникс беше сенсей нинджа. Сато почувства как започва да се успокоява.