— Искам да поддържаме постоянна връзка — рече в слушалката той.
— Всеки ден по това време ще ви се обаждам на този телефон.
— Много добре. Ще направя необходимото да бъда тук.
Сато затвори. В другия край на къщата спря и миниатюрният магнетофон, който се включваше автоматично от човешки глас и който Котен беше свързал с подслушвателното устройство към телефона в кабинета. Информацията в малката касетка увеличи своя обем.
Никълъс и Алонг слязоха от самолета на вашингтонското международно летище „Дълес“.
— Господин Линеър?
Блондинката беше красива, със стройни крака на лекоатлетка.
— Вие сте Никълъс Линеър, нали?
Акцентът й беше определено европейски, но въпреки това не дразнеше слуха. Някак успяваше да смекчи гласните и да премахне нормалната за всеки неамериканец гърленост на речта си. Сигурно е ходила на специални курсове, помисли си Никълъс.
— Да — кимна той. Акцентът й беше определено източноевропейски и той се зае да разглежда чертите на лицето й.
Тя бръкна в чантичката си и извади портмоне за визитни картички от черна гущерова кожа.
— Бихте ли дошли с мен, моля?
— Майка ви и баща ви са преселници от Белорусия, нали? — попита той и установи, че очите й са небесносини, почти лазурни. И изключително интелигентни. Откри, че я харесва въпреки затрудненията, които му причиняваше. Хвърли къс поглед върху картичката, която му подаде блондинката и каза на руски:
— Госпожице Таня Владимова, моля, запознайте се с Крейг Алонг, той работи за „Томкин Индъстриз“.
Тя кимна на объркания от непозната реч Алонг, но ясно си пролича, че също е шокирана от неочакваните познания на Никълъс. Отметна встрани буйната си коса, а той забеляза, че ноктите й са късо подрязани и покрити с безцветен лак. Очевидно работеше с ръцете си и Никълъс беше любопитен да разбере каква точно е тази работа.
— Баща ми е родом от Белорусия — отвърна на същия език тя.
— Вероятно му приличате не само външно, нали?
— Той беше страшно решителен, ако се наложи дори и твърдоглав — поясни тя. — Работеше като селски полицай. А майка ми е от Биробиджан.
В очите й проблеснаха предизвикателни искрици, той остана с впечатлението, че крият и още нещо. Прекрасно знаеше какво е преживяло семейството й в Русия. Когато човек расте с баща беларусин и майка еврейка, едва ли разполага с особено богат избор. Баща й очевидно се беше възползвал от шанса си, дали и останалите членове на семейството са постъпили така?
— Колко от вас бяха дисиденти? — меко попита той.
Тя му хвърли кратък изпитателен поглед и той изведнъж се сконфузи. После всичко отмина, лицето й отново стана чисто и открито като празен екран на компютърен монитор.
— Достатъчно, за да дадат възможност на баща ми да страда цял живот — отвърна тя.
— Извинете, но какво става тук, Ник? — не издържа Крейг Алонг.
— Всъщност нищо особено — усмихна се Никълъс. — Госпожица Владимова просто иска да се увери, че изпълнявам едно от условията в завещанието на Томкин, преди да отлетим за Япония. — Вдигна ръка и леко стисна рамото му: — Я се поразходи и намери нещо истинско за ядене. Няма да се бавя.
Четирийсет и пет минути по-късно К. Гордън Минк се изправи и с ясен глас каза:
— Благодаря ви, че веднага се отзовахте, господин Линеър. Сигурен съм, че в момент като този сте затрупан с проблеми.
Никълъс беше отведен в една сграда, разположена на няколко крачки от подлеза на Вирджиния авеню. Частен асансьор ги издигна до четвъртия етаж, на който имаше отлично поддържана ботаническа градина. Успешно прикри изненадата си при вида на кубистичната тухлена структура, бяла като сняг, която се издигаше в средата на тази неестествена гора на закрито. Таня го въведе вътре съвсем спокойно и очевидно не се вълнуваше от подобни мисли, не й правеше никакво впечатление безсмислието на такъв вид архитектура.
— Завещанието на Томкин беше съвсем конкретно по този въпрос — отвърна той.
— И въпреки това се радвам да се запозная с вас.
Никълъс се усмихна и стисна протегнатата ръка.
Тръгнаха през многобройните помещения на етажа. Навсякъде подът беше гол, покрит е паркет или теракота. Стъпките им отекваха ясно.
— Никога не съм чувал за отдела за международни експортни тарифи — рече Никълъс. — С какво се занимавате тук?
— Бих се изненадала, ако бяхте чували за нас — засмя се Минк, после сви рамене: — Ние сме една рожба на бюрокрацията, която мъдрият Конгрес е решил, че трябва да функционира… Издаваме разрешения за износ, а в някои редки случаи и ги отнемаме.