Никълъс си даде сметка, че Минк всъщност задоволи любопитството му, без да отговори на конкретния въпрос.
Въведоха го в просторна стая с остъклени стени, Таня вече наливаше току-що изстискан портокалов сок в кристална кана, а Минк махна с ръка по посока на удобните плетени столове, покрити е шарени хаитянски халища. Край тях имаше няколко остролисти палми в широки саксии.
— Странно обзавеждане за една правителствена агенция — отбеляза Никълъс.
— О, това е просто декор — махна с ръка Минк. — Често посрещаме важни гости от чужбина и искаме да се чувстват удобно.
— Така ли? — изправи се Никълъс и направи няколко крачки напред-назад. Таня и Минк мълчаливо го наблюдаваха. — Наближава полунощ, но тази сграда е оживена така, сякаш е десет сутринта. Ако службата ви е тази, за която искате да я представите, вие положително щяхте да седите зад желязно бюро в някоя тясна стаичка е луминесцентна лампа на тавана, а по това време на денонощието положително щяхте да сте под юргана. Ето защо настоявам да разбера кои точно сте вие двамата и защо ме доведохте тук!
— Съвсем логично от ваша страна, Никълъс — кимна Минк. — Нали мога да ви наричам така? Добре.
В съседната стая иззвъня телефон, Таня се извини и излезе.
— Настанявайте се — покани го Минк и разкопча якето си. — Тази служба действително има много имена, „Отдел за международни експортни тарифи“ е само едно от тях… Изграждането и поддържането й струват на данъкоплатците колкото един АУАКС, което все пак е значително по-малко от стойността на един бомбардировач Б-1. Въпреки всичко се борих цели шест месеца и писах докладни докъде ли не, за да я създам… — Върху лицето му отново се появи усмивка: — Бюрократите не са в състояние да оценят ползата от нея, но аз мога и го правя… Това е първата гледка, която се разкрива пред очите на евентуалния беглец от СССР след разопаковането му.
— Шпионаж? — озадачено възкликна Никълъс. — Нима Рафаел Томкин е бил замесен в подобни неща? Не ми се вярва!
— Защо не? — сви рамене Минк. — Той беше патриот, освен това и най-близкият приятел на баща ми… — Протегна ръка и напълни чашите с портокалов сок: — Ще ви обясня. Баща ми е един от основателите на УСП, а Томкин е бил експерт по експлозивите. И двамата са служили във флота и там са се запознали. Томкин е бил страхотен специалист и баща ми го използвал в няколко особено деликатни мисии, всичките в края на европейската ни кампания… По онова време нещата били страхотно объркани, направо отчайващи… Организацията на баща ми трябвало да се бори с последните нацистки групички, които преминали в нелегалност, едновременно с това да поддържа и тайното наблюдение над руснаците… Както и да е. Последната мисия се превърнала в трагедия. Доколкото зная, вината е била на Томкин, въпреки че баща ми не даваше и дума да се каже против него. Май нервите му не издържали, защото експлозивът се възпламенил предварително и убил трима от екипа…
Минк пресуши чашата си и продължи:
— Вашият бивш шеф беше човек на честта. Вероятно се е чувствал отговорен за трагедията и е останал в контакт с… организацията, дори след като баща ми го освободил от обвиненията на неизбежната анкетна комисия. Баща ми не е искал приятелят му да се срамува от това, което е чисто човешка грешка и може да се случи на всекиго… А пък Томкин не е пожелал да прекъсват връзките си…
— И вие го получихте в наследство, така ли?
— Може да се каже и така — прочисти гърлото си Минк. — Не съм чак толкова коравосърдечен… Когато баща ми умря, аз предложих на Томкин сам да направи своя избор.
Натрапваше се въпрос, който трябваше да получи своя отговор, преди да продължат нататък, и Никълъс го зададе без колебание:
— С пари на УСП ли е създадена „Томкин Индъстриз“?
— Не, за Бога! — Минк изглеждаше искрено шокиран. — Нямаме нито цент в корпорацията! В това отношение можете да бъдете абсолютно спокоен!
Никълъс кимна и отново стана на крака. Приближи се до широката остъклена врата и хвърли поглед навън. Все повече се притесняваше от желанието на Томкин да се свърже с тези хора и някак не му се искаше да бърза.
— И какво става, когато видят всичко това? — попита той. — Руснаците, имам предвид…
— Губят ориентация — отвърна Минк. — Нямате представа колко западни романи четат, Бог знае откъде ги намират! Затова повечето от тях очакват, че ще ги откарат в някое старо колониално имение насред Вирджиния… — Засмя се и добави: — И са страшно разочаровани, че не ги разпитва Алек Гинес или някой като него…
Дотук с приятните приказки, рече си Минк и се изправи.
— Причина да ви повикам тук е предстоящото ви обединение със „Сато Петрокемикълс“ — твърдо изрече той.