— Така ли? — изненадано го погледна Никълъс. — И защо?
— Защото става въпрос за националната сигурност на Съединените щати.
Откакто Никълъс замина, Акико не беше спала. Животът и действията й се подчиняваха на особения ритъм, към който я беше приучил Кийоки и който увеличаваше хилядократно необикновените й способности.
Какво трябва да прави сега, когато Никълъс се беше върнал в Америка? Възможностите бяха три, но избор на практика нямаше. Първата възможност — да изостави напълно плановете си — беше немислима, а втората — да го последва в Америка — би означавала да се постави в неудобното положение на Сайго.
Тялото й се претърколи върху единичния футон. Тук липсваха изящно изрисуваните чаршафи и всякакви други луксове. Обстановката не се отличаваше по нищо от тази в средновековна казарма, с изключение може би на факта, че беше сама в тясната стаичка. Съвсем не беше у леля си, както беше казала на Сато. А това не беше и възможно, тъй като никой от роднините й не беше жив.
Тя бавно стана, протегна се и започна серията от редовни сутрешни упражнения. Четиридесет минути по-късно разтърка с кърпа пламналото си от ледения душ тяло и се върна в стаичката, за да се заеме с бавния ритуал на чаената церемония.
До този ритуал прибягваше всяка сутрин, независимо къде се намира. Той беше единственият спомен, който я свързваше с майка й, истински сенсей на „ча-но-ю“43.
Кратките и сръчни движения на ръцете й бяха изпълнени с почти религиозен трепет. Стремежът към съвършенство пред прага на Нищото помагаше на японците да прилагат с лекота принципа на пълната концентрация на Зен не само при приготвянето и поднасянето на чая, но и при още много от всекидневните житейски задължения. По такъв начин те ги издигаха от равнището на банални и скучни действия до равнището на истинското изкуство, а заедно с този процес получаваха и дълбоко психическо удовлетворение.
Акико взе в ръка малката чашка без дръжка, в която се поклащаше бледозеленият чай. Пристъпи и дръпна фузумата. Зад широката веранда блестяха белите, безупречно подредени камъчета на градинката за размисъл, сред тях стърчаха черните вулканични скали, разположени с артистична небрежност.
Вдясно от средата на градинката се издигаше дебелият ствол на вековния кедър. Акико отпиваше на ситни глътчици невероятно горчивата течност, очите й опипваха странната конфигурация от светлини и сенки, очертаваща се релефно между игличките. Гледа ги толкова дълго, че когато отново спря поглед върху най-долния клон, от който беше започнала, фигурките там вече бяха се променили от движението на слънцето.
Потънал в необятното Нищо, умът й отново долови протяжния тъжен вопъл на бамбукова флейта. Това беше единствената музика, която слушаше през всичките дълги години при Кийоки, ако, разбира се, не се брои чуруликането на птиците.
Тъжната мелодия звучеше по пладне, точно когато поднасяше чая на Кийоки, ситнейки към него според древните китайски традиции, на които сенсеят държеше особено много. Все още чувстваше хладината на каменния плочник под полуразтворените си устни — нещо, което неизменно й се случваше след традиционното допиране на челото си до него. В древния замък не се използваха татами.
Следобед, по време на кратките почивки между упражненията, разгръщаше гъстите листа на здравеца, засенчили малкото прозорче на стаята й, и се опитваше да открие свирача. Той беше „комусо“, последовател на будистката секта „Фюк“. На главата му винаги имаше сламена кошница, обърната наопаки като шапка, робата му беше от най-проста раирана материя, а на краката си носеше дървени гета. Но свиреше вълшебно и тя често потъваше в сълзи без никаква видима причина, разтърсена от нежната печал на звуците, които насищаха неподвижната атмосфера наоколо като малки, но прекрасни снежинки.
Беше достатъчно съобразително момиче, за да не показва сълзите си пред Кийоки. Той положително би я наказал сурово за проявата на такава слабост. Такъв си беше той — истински военачалник.
Високо над крепостните стени плющеше „сашимоно“ — бойното знаме, което беше изработил със собствените си ръце. По традиция в центъра му бе изрисуван личният герб на военачалника, в случая той представляваше стилизирана „мемпо“ — бойна маска от закалена стомана. Съществуваха множество разновидности на „мемпо“, но тази на Кийоки предизвикваше истински ужас, тъй като изобразяваше „акурийо“ — образ на злия демон върху черен фон.
По време на упражненията Кийоки неизменно я караше да заема такава позиция, от която ясно да вижда „сашимоно“. То се превърна в неразделна част от живота й, тъй като дори насън чуваше тежкото му плющене.