— Фъшкии! — студено процеди Минк.
— Моля?
— Това, което е изброил пред вас и хората на Сато, са чисти фъшкии. — Минк предупредително вдигна ръка: — Знам, знам, изчисленията за разходите и всичко останало са съвсем реални и цифрите не подлежат на съмнение. Само че не това е истинската причина, накарала Томкин да избере Мисава.
— Не разбирам.
— Причините, поради които Томкин настоява за Мисава, са същите, които карат Сато упорито да отказва. Неговата компания, провежда някаква своя операция там. Не знам каква е тя, успяхме да научим само името й: „Тенчи“. Съдейки по неговото значение на японски — „Небе и Земя“, стигаме до заключението, че операцията е наистина от огромно значение.
— И каквото и да се крие зад „Тенчи“, то става в Мисава, така ли?
— Така мислим. Кейренуто на Сато има свой концерн за добив на руда в Мисава, но нашата информация недвусмислено показва, че той не върши никаква пряка производствена дейност, която би оправдала съществуването му. — Майстор в професията си, Минк остави малка пауза след последната си забележка, после тихо подхвърли: — По мое мнение руснаците също разполагат с тази информация.
— „Мийра“? — незабавно се наежи Никълъс.
— Все още не знаем това — отвърна Минк, после очите му се забиха в лицето на Никълъс и в тях той безпогрешно отгатна какво ще последва.
— О, не! — решително поклати глава той. — Това не е моя работа!
— Напротив — продължи да го фиксира Минк.
— Но вие разполагате с куп специалисти, използвайте ги!
— Девет месеца само това правих — простичко отвърна Минк. — Последния го върнаха почти на парчета. Няма смисъл да пращам други, тъй като съм разкрит. Освен това и времето ми е малко…
Никълъс се замисли за момент, после попита:
— Сигурен ли сте, че този Мийра действа вътре в самото кейрецу?
— Къде другаде могат да пъхнат агента си руснаците? Как биха получили по друг начин някаква информация за „Тенчи“?
— От всичко това следва, че са доста по-напред от вас по пътя към разрешаване на загадката…
Настъпилото тежко мълчание беше съвсем недвусмислено.
— Знаете ми нещо друго за тази мумия? — попита след известно време Никълъс, давайки си ясна сметка, че е със стъпка по-близо до това, което иска от него Минк.
— За съжаление, не.
— Господи! Вече се питам защо не ми вържете очите, не ми пъхнете в ръцете една магарешка опашка, а сетне да чакате отговора?
Очите на Минк не се отделяха от безупречно подрязаните му нокти.
— Чувал съм, че нинджата… истинският нинджа, е в състояние да убива противниците си е вързани очи, в непрогледна нощ — тихо изрече той. — Чувал съм, че може да проникне през всякаква охрана, да се появява и изчезва без следа… Да се маскира по забележителен начин…
— Всичко това е вярно — спокойно отвърна Никълъс. — Но аз няма да го сторя за вас!
— Не става въпрос за мен, Никълъс. Но на този свят съществува едно нещо, на което вие казвате „гири“. Томкин прехвърли отговорността върху вас, а аз си мисля, че все пак му дължите нещо… Убеден съм, че ако беше тук, той сам щеше да ви помоли за това, за което ви моля и аз. Още повече, че цялото ви обединение губи своя смисъл, ако руснаците проникнат в „Тенчи“…
Никълъс изведнъж разбра, че вече нищо няма значение. Нито това, което мислеше за Минк, нито пък онова, което същият този Минк иска от него. Има само „гири“. Без него, без чувството за дълг животът се превръща в безсмислена бъркотия. Когато преди час влезе в тази сграда, нямаше никакво намерение да се забърква в каквато и да било странична дейност. Но Минк майсторски го лиши от това намерение. „Гири“, Никълъс нищо не му дължеше и Минк прекрасно знаеше това. Но Томкин беше нещо друго…
Е, добре. Но какво трябва да мисли за трите убийства в „Сато Петрокемикълс“ в светлината на това, което научи току-що? Възможно ли е те да са дело на Мийра? Едва ли, помисли си той и реши да не ги споменава пред Минк. Този агент очевидно действа в дълбока секретност и едва ли би си позволил подобни ходове. Освен това беше обещал на Сато да не говори с никого по този въпрос. Технически погледнато, това обещание се отнасяше само за първото убийство, но сега това беше без значение.
— Какво знаете за „Тенчи“? — попита след дългата пауза той.
— Четиристотин милиарда йени, вложени до този момент от японското правителство. И краят му още не се вижда.
— Господи, какво може да бъде това?
— Догадките ви едва ли ще бъдат по-прозорливи от моите.
— О, Господи!
— Това е положението — рече Минк, после стана и отново се приближи до прозореца. Пръскалките отново се завъртяха, при всеки оборот стъклото се покриваше със ситни капчици.