Томкин неволно се помръдна и просъска от раздвижилите се горещи талази.
— Стана една, не ти е работа!… Крейг рече, че ще иде да живее на хотел, но аз не исках и да чуя! Прибрах го при мен, докато реши какво ще прави… Рекох му, че ще му помогна с развода, ако иска да се развежда, разбира се… Рекох му още, че съм готов да платя за адвоката, ако мисли, че има някакъв шанс за помирение… — Затвори очи и тихо добави: — Но в момента му трябва приятел, истински приятел… Аз съм му шеф и не мога да му бъда приятел в истинския смисъл на думата. Ти го харесваш, а той направо те обожава! Освен това ти си човек, който знае да цени истинското приятелство…
Колко непредвидими са тези американци, помисли Никълъс, докато тялото му се наместваше в горещата вода. В един миг вилнеят и ругаят, забравили всякакви норми на прилично поведение, а в следващия показват изненадваща прозорливост и неподправена човещина.
— Ще направя каквото мога, като се приберем — каза той.
Главата на Томкин бавно се извърна към него, гласът му прозвуча необикновено топло:
— Ники, ще се жениш ли за дъщеря ми?
Макар и полузадрямал, Никълъс ясно долови отчаяната нотка в гласа му и се зачуди откъде идва тя.
— Разбира се — отвърна той. — Веднага след като се върнем в Щатите.
— Обсъдил ли си с Джъстин своите намерения?
— Искаш да разбереш дали съм й направил официално предложение? — усмихна се Никълъс и отвори очи, доловил тежката въздишка на другия. — Да, направих го… Между другото, ще получим ли твоята благословия?
Лицето на Томкин потъмня, от устните му се изтръгна дрезгаво ръмжене, което би трябвало да мине за смях.
— Да, разбира се, давам ви я с цялата си душа, дано да ви помогне… Само не казвай на Джъстин! Положително ще откаже да се омъжи за теб, само за да ми направи напук!
— Мисля, че тези времена са отминали.
— Грешиш. Отношенията ми с дъщерите никога няма да станат нормални! У тях се е натрупала прекалено много горчивина, искрено ме мразят, защото съм се бъркал в живота им… Дали са прави, дали грешат? Вече не знам…
Крайно време е да прекратим подобни приказки, помисли си Никълъс и бавно излезе от ваната. Томкин го последва и заедно влязоха в съседната стаичка, която представляваше малка сауна. Седнаха върху правоъгълните плочи, от дългата тръба, надвиснала вертикално над главите им, заизскачаха пръски, водата ги обсипа с малки бисерни капчици и с гъргорене изчезна в канала под краката им. После, с тежка въздишка, от отвора излезе първото кълбо гореща пара, опари дробовете им и ги принуди да замълчат.
Точно пет минути по-късно в стаичката дрънна предупредителен звънец. Макар да седяха един до друг, двамата изобщо не можеха да се видят. От тръбата над главите им периодично изскачаше нов облак гореща пара и се обвиваше около блесналите им от пот тела. Това се придружаваше от призрачно пъшкане, сякаш до тях в облаците влажна мъгла се мъчеше незнаен тъжен дух.
Никълъс докосна рамото на Томкин и двамата се насочиха към вратата в дъното. Озоваха се в широко полутъмно помещение, вътре се носеше едва доловима миризма на брезови пръчки и ментолов камфор. Край стените имаше четири дълги дървени маси, две от които бяха заети. До масите стърчаха готови за действие млади момичета.
— Господа — надигна се тъмна и неясна фигура от масата вляво. — Надявам се, че вече се чувствате по-бодри.
— Сато! — възкликна Томкин. — Колко време трябваше да… — Усети железните пръсти на Никълъс на се свиват около ръката му и млъкна насред думата. После тръсна глава и добави: — Страхотно посрещане! Едва ли можехме да разчитаме на нещо подобно в „Окура“!
— О, едва ли можем да се доближим до техния стандарт — скромно отвърна Сеичи Сато, но кимването му ясно показа, че оценява комплимента. После бавно се извърна към Никълъс и добави: — За мен е чест да се запозная с вас, Линеър-сан, чувал съм много хубави неща за вас… — Краката му се отлепиха от пода и той отново легна по гръб: — Доволен ли сте, че отново сте у дома?
— Моят дом вече е Америка, Сато-сан — внимателно отвърна Никълъс. — Намирам Япония за много променена, но се надявам да открия и онова, което познавам от своето детство.
— Сбъркали сте професията си, Линеър-сан — рече Сато. — Би трябвало да станете дипломат.
Никълъс се питаше кой ли е човекът, който лежи на масата до далечната стена.
— Моля, господа, заемете място на масите — покани ги Сато. — Възстановяването ви още не е приключило.
Подчиниха се и в същия миг от мрака изскочиха още млади момичета. Никълъс усети как по кожата му се разлива локвичка хладно масло, после опитни пръсти започнаха да масажират мускулите му.