В краката й лежеше само една безформена маса, восъчна пародия на това, което доскоро е било живо същество. Тя заби острието на сабята в земята, както за да освободи ръцете си, така и за да го изчисти от тъмната кръв.
Наведе се и дъждовните капки забарабаниха по гърба й. Доловили свежата миризма на гора и дивеч, ноздрите й потръпнаха и се разшириха. Дъждът се усили и заплющя по лицето на предателя.
Още докато Цуцуму изстиваше, тя подозираше, че може би има и друг. Строго погледнато, това не я засягаше. Надхитряването на собствения й сенсей Масашиги Кусуноки беше нещо като диплома за завършване на обучението, а опитът я беше научил никога да не гледа назад. Настоящето е всичко. Онзи, който започне да се наслаждава на отминали успехи, често умира с тези мисли в главата си.
Но този път тя реши да се обърне назад въпреки опита. Докато проучваше съдържанието на джобовете на предателя, обзета отново от чувството на ярост, което изпита сутринта, когато го видя да се рови в най-съкровените тайни на мъртвия сенсей, някак изведнъж усети по нов начин Кусуноки. Не можеше да си обясни какъв точно е той, но изведнъж я обзе огромна мъка. Съвсем сама в мрака на планинската гора, която сенсеят толкова много обичаше, в компанията на вятъра и дъжда, тя тихо заплака. Липсата на любимия учител се превърна в тежко и непосилно бреме, сърцето й се сви, от гърдите й се отрони горчив стон.
Изчака спазъмът да отмине (да, точно така го определи на другия ден — спазъм и нищо повече) и продължи с претърсването на трупа. Намери свитъка хартия полузатъкнат в колана на предателя и с огромно внимание се зае да отлепя най-горния лист, залепнал здраво за влажната кожа.
После бързо оправи смачканите листа и ги напъха на сухо под кимоното си. Осквернената тайна на Кусуноки стана нейна собственост. Не я интересуваше написаното върху тази хартия. Тя просто беше собственост на нейния сенсей и мястото й беше там, където я беше оставил той, независимо дали е жив или мъртъв.
Надигна се и измъкна сабята от земята. Почистеното острие отново блестеше. Натика го обратно в кухата дръжка на чадърчето, после изчезна в храсталака. Предстоеше й да се преоблече за последен път в своите ученически „ги“. Пред нея подканящо примигваха светлинните на дожото. А дали това не беше вечно живото ками на Кусуноки? Кой знае… Но документите му бяха на сигурно място и скоро щяха да се върнат там, където ги беше оставил сенсеят.
Сутринта след погребението Джъстин отиде на работа в „Милар, Соумс & Робъртс“, където я чакаше изненада. Мери Кейт Симс вече не обитаваше големия ъглов кабинет просто защото вече не беше вицепрезидент на рекламната агенция.
Изпаднала в недоумение, тя тъкмо се готвеше да потърси Рик Милар, когато той се изправи на прага. На етажа нямаше никой друг, дори вездесъщата Мин.
— Чух, че пристигаш — рече той със загрижено изражение на лицето. — Нали ти казах да си вземеш един-два дни почивка? Не беше нужно да…
— Работата е това, което ми помага най-добре в подобни моменти — прекъсна го тя. — Мразя да се мотая из къщи и да виждам призраци!
— Добре — кимна примирено Рик. — Тъй и тъй си дошла, искам да ги покажа нещо.
Побутна я по рамото и я насочи към вратата.
— Чакай малко, трябва да…
— После — кратко отвърна той и я поведе към асансьорите. — Това е по-важно.
Изкачиха се на горния етаж и той я поведе към ъгъла. Отвори вратата и рече:
— Ето. Какво ще кажеш?
Пресвети Исусе, стресна се Джъстин. Това не може да бъде вярно!
— Какво, по дяволите, прави името ми върху вратата на Мери Кейт? — нервно попита тя.
— Това е новият ти кабинет, Джъстин. Долу беше временно, забрави ли?
— Временно! — избухна тя. — Докато се отървеш от Мери Кейт, нали?
— Абсолютно невярно предположение. Тя напусна по собствено желание. Поднесе оставката си снощи, малко преди края на работното време.
— Не ти вярвам! — остро отвърна Джъстин. — Забравяш, че сме приятелки и положително би ми казала, ако има намерение да напуска!
— Хайде да влезем! — подкани я Рик с леко нетърпение в гласа и грижливо затвори вратата зад тях.
— Или веднага ще ми кажеш истината, или си тръгвам и няма да ми видиш очите! — извика тя. Това вече й дойде твърде много — капак на всичките й неприятности покрай смъртта на Томкин и скарването с Никълъс. Сякаш целият свят около нея се превръщаше в руини. Главата й се завъртя, пръстите й конвулсивно се вкопчиха в ръба на бюрото, кокалчетата им побеляха.