— Истината е, че Мери Кейт… е, не се представяше особено блестящо. Влезе в остър конфликт с доста от отговорните служители. Разбира се, аз разговарях с нея… на няколко пъти при това, но… — Сви рамене и добави: — Знаеш я каква е!
— Знам я, Рик — поклати глава Джъстин. — И затова съм сигурна, че едва ли е понесла всичките тези глупости, които току-що надрънка и на мен! Не им вярвам и едва сега си давам сметка, че си ме поканил на онзи обяд с мисълта да ме поставиш на нейното място!
Рик отново сви рамене.
— Но подобни неща стават всеки ден, Джъстин. Не мога да разбера защо толкова се вълнуваш. Просто спечели по-добрата. Ти можеш далеч повече от Мери Кейт и трябва да…
— Мръсно копеле! — процеди тя и пристъпи крачка напред и здравата го зашлеви. После започна да си прибира нещата. — По-добре си потърси някоя друга за това прекрасно кабинетче, защото аз не съм от тези, които предават приятелите си!
— Какво нежно докосване! — усмихна се Рик. — Ако искаш повишение на заплатата, ще го получиш. Ще трябва да поизвия ръцете на тоя-оня, но няма проблеми…
— Ти полудя ли? — погледна го смаяно Джъстин и се насочи към вратата. — Не желая нито долар от проклетата ти фирма! И ти, и тя можете да вървите по дяволите!
Едва на задръстения от пешеходци тротоар тя осъзна, че не знае къде да отиде. Не искаше да се прибира в празния и тъжен апартамент, където всичко и напомняше за Никълъс. Не можеше да отиде и при Гелда, тъй като в това състояние само щеше да засили депресията й. А самата мисъл да се залови отново със свободната си практика й беше непоносима, поне за момента.
Объркана, тя бавно прекоси булеварда и влезе в някакво кафене. Не се докосна до чашата, която поставиха пред нея и може би така беше по-добре. Оживената улица се превърна в размазано цветно петно, сълзите бавно се стичаха по бузите й. Нещо трябва да се направи, стегна се тя. Просто трябва!
Насочи се към най-близкия клон на своята банка и изтегли пет хиляди долара в брой, половината от които веднага превърна в травел чекове. Накупи си някои дрешки, после се отби в един магазин за чанти и си избра лек, среден по размери куфар. Целта й беше да вземе всичко необходимо, затова се отби и в парфюмерията. Но точно там си даде сметка, че все пак нима да мине без отбиване в апартамента някои неща просто не можеше да замени. Направи го по най-бързия начин, но въпреки това ясно почувства разликата. Това вече не беше нейният дом. Всичко изглеждаше не на място или просто липсваше. Уютът се бе превърнал в тъжно безпокойство. Избърса сълзите си, затръшна вратата и я заключи така, сякаш никога повече нямаше да я отвори.
Чак когато самолетът за Хонолулу я понесе на мощните си криле, приближавайки я с всяка секунда към Мауи45 — крайната цел на внезапното й пътуване, тя си даде сметка за това, което липсваше от апартамента.
Дългата ножница, покрита с блестящ черен лак, която съхраняваше скъпоценната „дай-катана“ на Никълъс. Нямаше я на обичайното място над леглото. Естествено, липсваше и самото смъртоносно оръжие.
Инстинктивно потръпна, в душата й се надигна отчаян стон.
Минк изпрати Линеър на летището и се върна в службата. Веднага забеляза угриженото изражение на Таня, която беше видяла и чула целия разговор между двамата, скрита зад огледалото от специално стъкло.
— Не мога да разбера какво правиш, Карол — погледна го с недоумение тя. — Изпращайки го срещу Проторов по този начин, ти го обричаш на сигурна смърт! Плановете ти бяха по-други… ако не съм пропуснала нещо, разбива се.
Въпреки успеха с Никълъс настроението на Минк беше лошо.
— Ела с мен! — лаконично заповяда той и бързо закрачи към противоположния край на разхвърляната сграда. Стигнаха до една зона, в която дори част от неговите хора нямаха достъп. Прекосиха няколко лаборатории без прозорци и най-сетне влязоха в малка килийка със стоманени стени. Вътре цареше истински мраз.
Той натисна копчето на стената и луминесцентното осветление се включи. Таня инстинктивно присви клепачи, но въпреки това веднага забеляза покрития с чаршаф труп. И нямаше как да не го забележи, тъй като той заемаше почти цялото тясно пространство.
Пристъпи бавно напред и внимателно дръпна бялата тъкан от главата.
— Господи! — ахна тя. — Та това е Танкър! — Името, разбира се, не беше нищо повече от псевдоним. — Кога го докараха? — извърна се към Минк тя.