— Много размишлявах за тези ритуални наказания — вдигна глава Сато. — И вече съм убеден, че те са пряко свързани с нашето минало. Разбирате, нали? Няма друг на този свят, който може да разбере това така добре като вас.
— Говорили ли сте с Нанги-сан за вероятните причини, предизвикали това отмъщение?
— Не. Нанги-сан е семпай.
— Разбирам.
— Освен това Нанги-сан не обича да говори за миналото. Твърде много неща от него би искал да забрави: едни — защото са му омразни, други — защото го вълнуват прекомерно. Вероятно си мислите, че Нанги-сан е студен и безсърдечен човек, но това не е вярно. Напротив, той е безкрайно чувствителен.
— Горчиво рида, когато почина моята оба-чама. Сърцето го болеше, че някога бе принуден да продаде две чашки от стария й сервиз, датиращ още от династията Танг. За съжаление бяхме принудени да го сторим, за да можем да дойдем в Токио и да се захванем със следвоенния си бизнес…
— Знаете ли, тези чашки бяха великолепни екземпляри, разкриваха цялото майсторство на древните китайски майстори, прозрачни и ефирни като водите на планинско поточе. Но освен безспорната им естетическа стойност Нанги-сан вероятно е виждал в тях и нещо друго… — После разказа на Никълъс за тъжните обстоятелства, при които ги беше получила оба-чама, за бягството на далечния й роднина от опожарения Токио. — Според мен именно тези обстоятелства са били най-яркият пример за безсмислието на войната в очите на Нанги-сан — добави той — Миналото му е скъпо и вярвам вече разбирате защо не желае да говори за него. — Сато поклати глава: — Страхувам се, че в тази насока той е безполезен за нас. Спомените предизвикват болка в душата му, дори с мен не ги е споделял…
— Значи оставате вие, Сато-сан.
— Така е — кимна с нещастен вид Сато. — Но нищо необичайно не ми идва наум. Знаете какво беше тук след войната. Бяха необходими наистина необичайни действия, за да оцелее човек… Правителствата идваха и си отиваха, създаваха се и изчезваха краткотрайни съюзи… — Пресегна се и напълни чашките, после объркано замълча.
— Разбирам — промълви Никълъс. — В подобни времена се създават много врагове.
— Бяха времена на страхотно напрежение — кимна Сато. — Непрекъснато имах чувството, че за година, за месеци дори ние преживяваме това, което би трябвало да преживеем за десетилетия. За кратки срокове постигнахме много, успяхме да се измъкнем от пролетта на поражението, да изградим новото си самочувствие… Почнахме от нищо, но в пепелищата изгоряха и много от тежките грехове на миналото. Именно това ни позволи да създадем наново своето общество…
— Подобно на обитателите на Ноевия ковчег и ние доплувахме до подножието на планината Арарат и се заехме да изграждаме нов свят. Да, точно така. Успяхме да спрем галопиращата инфлация, с помощта на МИТИ контролирахме и пренасочвахме развитието на новата си промишленост, осигурихме на някои сектори в нея невиждан до този момент темп на развитие. — Погледна Никълъс и с усмивка добави: — А надписът „Made in Japan“ се превърна в знак за качество вместо в символ на унижението!
— В този процес нямаше нищо случайно, никакъв елемент на късмет. Нашата карма е величието и ние продължаваме да се стремим към него въпреки някои болки на растежа.
Отново напълни чашките, две-три ситни капчици се разляха по лакираната повърхност на масичката.
— И знаете ли какво все още не сме се научили да търпим, Линеър-сан? Мисълта, че дори при огромните петролни излишъци в света между този свят и Япония се е проточил истински керван от петролни танкери… Мисълта, че животът ни зависи от външни фактори, че чужденците трябва да ни хранят… Захвърлени на тези прекрасни острови, в чиито скали за съжаление няма и помен от природни богатства, ние сме като някое циврещо хлапе, което е гладно, но не може да си приготви храната… Можете ли да проумеете колко ни тежи това, Линеър-сан? — Очите на Сато пробягаха по лицето на госта, главата му тежко кимна: — Можете, разбира се. Вие сте част от нас, в жилите ви тече източна кръв. Аз ясно виждам това, независимо какво е мнението на другите… И вие знаете колко вярна е поговорката, че нещастието не може да трае вечно! — Въздъхна и тихо добави: — Макар че аз самият понякога се съмнявам в нея… — Косата закри част от челото му, кимоното му беше полуразтворено, отдолу се виждаше част от безкосмените му гърди.
— Понякога ми е мъчно за жена ми с леко провлачване произнесе той. — О не за Акико, не. Бях женен и преди. Името й беше Марико, истинска красавица… Беше почти дете, когато се запознахме… — По лицето му се появи дяволита, почти младежка усмивка. — Е, и аз не бях кой знае колко възрастен! С Нанги-сан вече се познавахме. Аз бях в бизнеса, а той — в МИТИ. Имах няколко предприятия и всичките вървяха добре. Винаги се вслушвах в съветите на Марико, именно тя ми каза да купя „Икиру Козметикс“… Беше 1976 година, началото на японския бум в производството на козметични средства. „Икиру“ произвеждаше кремове за лице и стипца. Инвестицията се оказа страхотна — само за една година предприятието се изплати напълно, а даже даде и малка печалба. Перспективите бяха блестящи.