Като част от семейния си дълг Марико премина изцяло на козметиката на „Икиру“, убедена, че трябва да постъпва така, за да дава пример. Имаше великолепна кожа и страшно се гордееше с нея. Поддържаше я е кремовете на „Икиру“ по същия начин, по който беше използвала, и предишните — два пъти на ден, сутрин и вечер. Няколко месеца по-късно започна да се оплаква от силно главоболие. Понякога не я отпускаше цели седмици, през това време ставаше обезпокояващо замаяна.
Заведох я на лекар, но той не откри нищо сериозно. Препоръча минерални бани за седмица-две и пълна почивка. Аз веднага й събрах багажа и я изпратих в провинцията. Но на минералните бани Марико рязко вдигнала температура — почти четирийсет градуса. Докторът, повикан от разтревожените хазаи, открил нарушение на сърдечната дейност. Обадиха ми се, аз веднага я прибрах. В Токио я подложихме на пълни изследвания и се оказа, че има болна жлъчка. Предписаха й съответните лекарства. Пристъпите на треска обаче продължиха. Тя имаше чувството, че лицето й съхне и още по-усърдно се мажеше с кремовете и другите козметични средства на „Икиру“.
Един ден се събуди и установи, че, цялото й тяло е придобило хлъзгавата и нездрава белота на восъчна кукла. Дълбоко разстроена, тя отново отиде да се изследва. Този път докторът откри нередности в дейността на панкреаса й. Последва ново лечение и нови купища лекарства.
Седмица по-късно се събудила обляна в студена пот. Рязко се надигнала, сърцето й лудо блъскало. Сънувала кръв, кръв открила и върху възглавницата си.
Механично пипнала бузата си. По пръстите й се появили петна от кръв и още някаква мазна субстанция. Изпаднала в истерия и пратила да ме повикат. Този път аз бях категоричен и успях да я настаня в болница.
Бързо започна да губи от теглото си, дишаше трудно. Въпреки това лекарите не можеха да открият нищо нередно в дробовете и дихателния й апарат. От кожата й продължаваше да се процежда неизвестната субстанция, скоро се наложи да я вържат, тъй като изпитваше влудяващ сърбеж и щеше да се издере с нокти. И през цялото време твърдеше, че има нещо под кожата.
Секретът й беше изпратен за анализ в токсикологичната лаборатория на болницата. Това изискваше време, особено при огромната натовареност на лаборантите.
Междувременно Марико бе поставена на системи, тъй като не беше в състояние да се храни. После бавно се затвори за света и изпадна в дълбока кома — необяснима за медицината, както и останалите й симптоми.
Седмица по-късно почина, без да дойде, в съзнание. Не си спомням дали й казах сбогом, не си спомням дори дали й казах, че я обичам, по време на безкрайните дни и дваж по-продължителните нощи, които прекарах край леглото й…
Храната беше ометена, дори сакето беше свършило. От масата ги гледаха само празните, разхвърляни в безпорядък чинии.
— Слаба утеха беше заключението на токсикологичната лаборатория, най-сетне успяла да намери ключа към загадката — тихо продължи Сато. — В кремовете за лице се съдържал някакъв полимер от групата на парафините — близък до този, който се употребява в производството на бои и лакове. Той пък се разтварял под действието на омекотителите и по този начин прониквал в кръвта. Полимерът бавно блокирал порите на кожата и започвал да я разяжда отвътре, увреждайки всички органи, включително панкреаса и жлъчката.
Съкрушен и отвратен, аз веднага взех мерки за промяна на рецептурниците, по които се приготвяше продукцията на „Икиру“ и въведох задължително описание на съставките върху етикетите на готовата продукция. Министерството на здравеопазването обаче задължи производителите на козметика да сторят същото едва през 1979 година, и то след като моите предупреждения се потвърдиха от хилядите жертви на „кокухишо“ — синдромът на почернялата кожа, предизвикан от използването на химикала „Ред-219“ в различните кремове и фондьотен.
Шест месеца след смъртта на Марико успях да възстановя душевното си равновесие. Тогава основах „Ке шохин когай хитаиша но кай“ — Организация на жертвите на козметиката, в която вложих всички печалби на „Икиру“.
Никълъс слушаше с болка в сърцето мъката на този човек, неволно се изпълваше с уважение от твърдостта му. Марико не е била единствената жертва на „кокухишо“, но страданията и смъртта на непознати хора все пак не бяха се отразили толкова болезнено върху неговата психика. А изкуплението. Никълъс добре знаеше това, никога не те освобождава напълно от чувството за вина.