Сато обърна чашката си и сложи ръба на дланта си върху дъното.
— Кажете, Линеър-сан, изпитвали ли сте нещо друго, освен удоволствие, когато сте бил влюбен? — Влажната му глава се поклати: — Е, Буда ми е свидетел, че съм изпитвал болка и страдание, когато сме се карали, това чувство е траело ден-два, понякога и повече. Но то е било временно, в това не може да има съмнение. Изчезва като пролетен сняг под топлите слънчеви лъчи и отстъпва мястото си на красивите цветя… Сега говоря за нещо съвсем различно — промърмори тон, главата му се люшна и се отпусна ниско над гърдите. — Тук опитът не означава нищо. Бил ли сте някога пленник на своята любов, Линеър-сан? Сякаш обичате пряко волята си, просто защото така трябва? Защото трябва, разбирате ли? — Ръката му се отдръпна и Никълъс с учудване забеляза, че чашката под нея беше изчезнала. — Сякаш някой жесток магьосник ви е дамгосал е вечното си проклятие!
Лю Кроукър седеше отпуснат зад волана на колата, която ги беше превозила нагоре по източното крайбрежие на Флорида. Денят гаснеше. Потокът коли край него не секваше, безкрайният низ червени светлини примигваше като котешки очи. Аликс беше в тоалетната на крайпътното кафене, тялото му все още потръпваше от вибрациите на бетонния път, които сякаш бяха станали неразделна част от него.
Зад гърба му остана реката Савана, пред него се простираше Джорджия, после Южна Каролина, Северна Каролина… Магистралата И-95 си проправяше път на северозапад като гигантска змия. От Джаксънвил насам не бяха хапвали нищичко. Не искаха да спират в: малки градчета, защото лесно щяха да бъдат запомнени и евентуалните преследвачи биха получили описанието им без особен труд. Докато в големите градове е друго — те поглъщат без следа пришълците, никой на никого не обръща внимание.
Аликс го помоли да намали още след като прекосиха границата на Флорида, но Кроукър не свали крака си от педала. Тя сигурно го взе за инат, но той не искаше да й каже за това, което беше открил във форда на Червеното чудовище. Беше един радиопредавател на фирмата „Фоникс“, с цифрова модулация на сигнала, от онези супермодерни модели, за които само беше чувал. Тръпки го побиха. Едва ли някой от наемниците на Рафаел Томкин би се оправил с подобно чудо, да не говорим дори, че може да го има в колата си.
„Фоникс“ беше сравнително ново изобретение, превръщащо напълно автоматично говоримата реч в предварително програмирана шифрограма. Два подобни апарата си разменяха кодовете за стотни от секундата, те представляваха просто един кратък радиосигнал, неуловим и неразгадаем за евентуалните подслушвачи.
Останал сам в сгъстяващия се мрак на Джорджия, тръпнещ от стотиците мили зад себе си, Кроукър отново се запита докъде ще го отведе упоритото му решение да разкрие убийците на Анжела Дидион. Беше зарязал работа и приятели, беше зарязал дори жената, която тъкмо бе започнал да опознава и обича.
Обърка живота си, постави на карта самото си съществуване… И защо?
Чувство на мъст към Рафаел Томкин. Въпреки новите улики Кроукър все още беше убеден, че Анжела Дидион е намерила смъртта си от ръката на промишления магнат. Все още не знаеше как и защо е станало това, но ключът към загадката вече беше в ръцете му. Аликс Логан беше единствената свидетелка на престъплението и беше все още жива, противно на всякаква логика. Защо? Ясен и натрапчив, този въпрос продължаваше да се върти в съзнанието му.
Потръпна и отново се зае с кратката равносметка. По всички правила на играта тя отдавна би трябвало да бъде мъртва, по-мъртва дори от закован във вратата гвоздей. Видя я да се появява от осветения вход на кафенето и форсира двигателя. Тя е жива. И това нейно състояние се беше поддържало дълго време от изключително опасни същества. Защо? Защо именно там, в Кий Уест? Биха могли да я преместят където пожелаят. От кого я пазеха? От Кроукър? Но „Кроукър“ отдавна е мъртъв, удавен и обезобразен до неузнаваемост след катастрофата в околностите на Кий Уест. Кой я предизвика? Томкин?
С потръпване си спомни за Мати Устата — мушицата на стената, която изплю името и местонахождението на Аликс Логан. Срещу огромна цена, разбира се, но какво от това, по дяволите? Нали все пак го стори?
— Стой тук! — кратко нареди на Аликс Логан той и хукна към кафенето. Вътре изрови няколко монети от джоба си и навъртя многобройните цифри за междуградски разговор. Отговори женски глас. В началото отказваше дори да е чувала за Мати Устата, но после, след няколко особено убедителни аргумента от страна на Кроукър, неохотно призна, че Мати липсва и не знае кога ще се върне. Разбирам, рече Кроукър и затвори. Нали и той беше в същото положение. Нямаше номер, на който да бъде потърсен, но дори и да имаше, не би го казал на жената. Ще се наложи пак да звъни и толкоз.