— Крачехме по извитите пътечки на Джиндажи, край нас се поклащаха от вятъра сто хиляди вишневи дръвчета, изведнъж придобих чувството, че съм в подножието на Мошино.
Никога не бях плакал по време на ханами, макар че майка ми често го правеше, а веднъж видях сълзи дори в очите на баща ми. И то беше през третия ден, а аз бях безкрайно учуден. Не можех да разбера какво го е развълнувало толкова, след като на всички беше ясно, че вишните са най-красиви през втория ден на празниците.
Но сега се разплаках и аз, изведнъж разбрал какво е вълнувало баща ми в онзи далечен миг. Виждах прецъфтелите сакура49, виждах как листенцата им се ронят и изведнъж почувствах тяхната безнадеждна обреченост, тяхната чезнеща красота. Тъгата в подобни мигове е неизмерима. За пръв път душата ми обхвана напълно онзи мистичен миг, който ние, японците, наричаме „благородно падане“, и който толкова много ценим. Защото видях трагичната същност на този наистина героичен миг — мига на откъсването и поемането към вечността.
Никълъс замълча за миг, обзет от нахлулите в душата му спомени. Чувстваше се не по-малко унесен от Сато, едновременно с това му беше приятно да се разтовари.
— И тогава стана нещо странно — продължи той. — Обърнах се към Юкио и видях, че красивата й глава е вдигната нагоре, към облаците от ронещи се бледорозови цветчета. Виждах съвсем ясно извивката на шията й, трапчинките между рамената. Върху копринената й блузка бяха кацнали две бледички сакура, сякаш винаги са били там…
— И изведнъж разбрах, че те са едно и също — Юкио и тези крехки красиви листенца. Тя притежаваше именно онези техни качества, които ги превръщаха в нещо специално. Дадох си сметка, че когато не прави любов, тя е обзета не от празнота, а от една ужасна, болезнена и безнадеждна тъга, която беше неразбираема за младеж като мен.
— Години след това се питах дали именно по тази причина я обичах толкова много и просто благоговеех пред нея. Защото бях някак убеден, просто знаех, че съм единственият човек на този свят, който може да разсее тази тъга. Естествено постепенно, с течение на времето…
— Имам чувството, че говорите за нея само в минало време, приятелю…
— Тя умря през зимата на 1963 година. Удави се в пролива Шимоносеки.
— Жалко за младостта й — прошепна Сато. — Не е при „хейке“, духовете на прокълнатите ще се грижат за нея… — Очите му се сведоха надолу, ръкавът му бръсна разлятото саке по полираната масичка.
Облечена в широкото кимоно, едрата и приведена фигура на Сато наподобяваше голям кафяв мечок — от тези, които се въдят на Хокайдо. Между двамата мъже зееше все така дълбока и непроходима пропаст, но едновременно с това бяха така близки, както малко хора могат да бъдат през целия си живот. Бяха като братя, свързани от чувството на всепоглъщаща тъга, от това, което остана неизказано, но въпреки това ясно доловимо и за двамата.
Когато Сато проговори, гласът му беше мек и някак бащински.
— А никога ли не ви е минавало през ума, Линеър-сан, че ще я разлюбите, ако я лишите от тази всепоглъщаща тъга? Че самата тя може би няма да оцелее без нея? Тази мисъл би ви била от полза, когато си спомните за нея…
Но Никълъс мислеше за друго. Съзнаваше, че следващата логична стъпка по пътя на разтоварването изискваше да признае пред Сато за невероятната прилика между Акико и Юкио. Опита се да го стори, но думите отказваха да излетят от устата му, имаше чувството, че гърлото му се парализира.
Зад отворената врата се мярна неясна сянка, очите му за миг различиха едрата фигура на Котен. Проверява господаря си, помисли Никълъс. Иска да се увери, че още не съм го удушил и не съм издълбал поредния китайски йероглиф върху бузата му. Връщайки се в настоящото, той усети как го побиват тръпки. За кратък, но в замяна на това изпълнен с блаженство миг, двамата със Сато се бяха пренесли в свят, в който нямаше нито отмъщения, вито тайнствени убийства.
— Елате, приятелю — рече Сато и се изправи. После махна подканящо с ръка и се запрепъва през татамитата по пода. Стигна до фузумата в дъното на широката стая, олюля се лекичко й рязко я разтвори.
Вътре нахлу свежият нощен въздух, Никълъс го последва и стъпи върху равната, застлана с бели камъчета пътечка, която сякаш фосфоресцираше под лунните лъчи. Край него потрепваха тъмни божури, от които се носеше аромат на рози, перуники и ружи извисяваха стройните си стебла. Няколко метра по-нататък се поклащаха разкошни хризантеми, приютени на завет до чемширен ствол.