— Да — кимна Никълъс. — Няма да го увъртам и направо ще ви кажа, че вътре в кейрецуто действа мухон-нин, Сато-сан. Предател.
Сато замръзна на място, в очите му се появи стоманен блясък. Някак изведнъж погледът му се фокусира, замъгленото му от сакето съзнанието се проясни.
— Така-а… — тихо проточи той. — И за кой от конкурентите ви работи този мухон-нин според вас?
— За никой от тях — отвърна Никълъс. — По-скоро работи за един от вашите конкуренти… За КГБ!
Едрият японец рухна буквално пред очите му. Лицето му стана пепеляво, ръцете му започнаха да треперят толкова видимо, че той неволно преплете пръсти, главата му клюмна.
— Руснаците! — прошепна едва чуто той, но гласът му потрепваше от едва сдържани емоции. — Да, разбирам… Руснаците биха дали мило и драго да се докопат до прототипа на T-PRAM!
— Трябва да ви предупредя, че интересите им може би са насочени в съвсем друга посока! — твърдо рече Никълъс, а очите му напрегнато наблюдаваха реакциите на по-възрастния мъж.
— Като например? — Сато напрегнато се надигна.
Никълъс беше обсебил цялото му внимание.
— Кусуноки е бил изключително лоялен човек, такъв съм и аз — започна съществената част на преговорите той. — Императорът е поискал огромна услуга от него и той се е отзовал без никакво колебание! — Нямаше никакво намерение да споделя последната и най-важна част от своята информация, преди да получи съответните гаранции. — Ву-шинг е въпрос на живот и смърт. А животът е хубав, Сато-сан, вие сам отбелязахте това. Аз също нямам желание да го напуснете преждевременно.
Извърна се и отвори очукания дървен калъф, с който не беше се разделял нито за миг, щракна закопчалките и измъкна великолепната дай-катана, изкована преди повече от двеста години. Острието й беше дълго около осемдесет сантиметра, блестящо, без нито едно петънце.
Очите на Сато се разтвориха широко, пробягаха по черния лак на ножницата и се заковаха върху лицето на Никълъс. После тялото му бавно се хлъзна от скамейката, отпусна се на колене върху ситните камъчета, главата му се сведе в дълбок поклон.
Никълъс му отвърна с не по-малка тържественост и промълви:
— Това оръжие се казва „Ис хьогай“ — „за цял живот“… Така го кръсти баща ми… То е душата на самурая в мен… — Ръката му се стегна около дръжката и внимателно го постави между двамата: — Моето ками е тук, Сато-сан… — Не беше необходимо да обяснява защо се е върнал в Япония със своята свещена дай-катана. Беше ясно, че я носи, за да я използва, а не просто да я показва. — Ву-шинг действително е въпрос на живот и смърт, но не по-малко важен за нашето бъдеще е и въпросът за обединението. Затова моля да…
— Обединението, обединението! — избухна Сато. — Само това слушам напоследък и вече ми се повдига! Имате думата ми, че веднага след завръщането на Нанги-сан от Хонконг това обединение ще стане факт в съответствие с нашите предварителни договорености!
Изненадата на Никълъс беше толкова голяма, че за миг дори забрави следващата си реплика. Беше се подготвил за разгорещени спорове, а не за тази бърза капитулация.
— Значи всичко е уредено — рече той с внезапно пресъхнала уста. — И двамата сме хора, които държат на думата си.
Сато протегна дясната си ръка без никакво колебание. Никълъс стори същото с лявата. Увиха със свободните си ръце долепените китки, използвайки къс копринен шнур, после опряха длани над свещеното оръжие.
Никълъс разви шнура и миг по-късно Сато попита:
— Преди малко щяхте да ми кажете към какво се стреми агентът на КГБ, нали? След като не е чипът на „Сфинкс“, трябва да е нещо друго… Или всичко е само непотвърдени подозрения?
— Намесата на КГБ е недвусмислено установена — отвърна Никълъс. — Разполагам с неопровержими доказателства!
— Е, добре, какво искат тогава? — рязко попита Сато.
— „Тенчи“.
В следващия миг усетиха леко раздвижване във вътрешността на къщата, обърнаха глави и видяха как Акико прекрачва прага и стъпва на бялата каменна пътечка, върху която двамата бяха коленичили.
Приключила с мисията в Мошино и изпълнила последното желание на Масашиги Кусуноки, Акико изведнъж усети как я пронизва страхът.
Беше напълно неподготвена, никой не й беше намекнал, че Никълъс Линеър ще се върне така бързо. Мислено прокле дебелия Котен, който не се сети да я предупреди, че Сато има гост.
— Акико! — извика Сато и подскочи като кученце към скута на любимата господарка. — Не те очаквах преди утре следобед!
— Леля не беше на себе си и реших, че няма смисъл да стоя повече — светкавично се овладя тя.
— Помниш Линеър-сан, нали? Беше на сватбата.