Акико сведе очи и тръгна по осветената от луната пътечка. Белите камъчета остро контрастираха с тъмната й сянка.
— Разбира се — кимна тя. — Много съжалявам за бедния Томкин-сан. Моля, приемете най-искрените ми съболезнования.
Времето сякаш спря. Очите й не се откъсваха от лицето му, полуприкрито в сенките на нощта. Почти не чуваше брътвежите на Сато за храна и питие след дългото и уморително пътуване, но въпреки това остана с впечатлението, че съпругът й май иска да се отърве от нейното присъствие. Какво ли бяха обсъждали преди нейното пристигане?
Седна на каменната скамейка и Сато вътрешно побесня. Беше облечена в брокатено кимоно за пътуване тъмно, на малки бели чапли. Когато пътуват, японците винаги носят най-хубавите си дрехи. Ръката й стискаше кокалената ръкохватка на чадърче от оризова хартия, върхът му беше насочен към белите камъчета по алеята.
Разговорът се поддържаше предимно от Сато, но и тя, и Никълъс имаха чувството, че са сами на света, обгърнати от странен воал. Дълбоко в сърцевината на могъщото „ва“ ставаше нещо странно — нещо, което Акико никога не беше допускала.
Чувстваше се замаяна и лека като перце. Обикновено силната й „хара“ изчезна, не усещаше земята под краката си, беше съвсем безпомощна.
В душата й проблеснаха черните крила на паниката, тя съзна, че трябва да направи всичко възможно да възвърне самообладанието си. Какво става, Господи?
Колкото повече се взираше в това до болка познато лице, което се бе научила да мрази с почти нечовешка страст, толкова по-безпомощна се чувстваше. Чувстваше, че губи контрол над себе си. Но защо? Как й въздействаше той?
Замаяно пресуши чашката горещо саке, която й поднесе Сато, някак отстрани чу как моли за още една със странен и изтънял гласец, който съвсем не приличаше на нейния. Лисна в гърлото си и нея и почти се задави.
Въпреки всичко продължаваше да го гледа. Очите й опипваха контурите на лицето му, имаше чувството, че го докосва с ръце. Сякаш беше в прегръдките му, бедрата й тръпнеха, гърлото й мъчително се сви. Косъмчетата в основата на врата й леко настръхнаха — като на животно, галено от господаря си.
Затвори очи да се концентрира, но вместо това я обзе мъчително и непреодолимо желание да ги отвори отново и да ги впие в лицето му. Клепачите й рязко отскочиха. Да, все още е там… Точно пред нея. Сато продължаваше да бърбори — един Буда знаеше за какво…
Пред широко разтворените й очи се завъртя лентата на миналото, годините на упорит труд и фанатично себераздаване. Сърцето й беше изпепелено от силата на любовта, но, раздухано от полъха на омразата, то отново пламна, обзето от жажда за мъст. Отмъщението е мое, пропищя съзнанието й. Колко пъти през всичките тези горчиви години заспиваше с тази мисъл в главата — единствената мисъл, която й носеше успокоение и й даваше сили да доживее до сутринта! Без нея, без топлото й убежище, увило я като животоспасяващ покров в мразовита нощ, тя едва ли щеше да доживее днешния ден.
О, Амида, проплака душата й. Нима затова изтърпях всичко, нима трябваше да изпадна в толкова безпомощно състояние от неговото присъствие? Усетила ясно с какво я заплашва мъжът, наречен Никълъс Линеър, тя започна видимо да трепери. Съзнанието й бързо пробяга по ширналата се пред него пътека, напразно търсейки начин да се измъкне от безмилостния капан.
О, Буда! Искам го! Искам го толкова силно, че очите ми се насълзяват!
Токио
Есента на 1945 — Есента на 1963
Икан живееше зад стените на Фуяжо, боядисани в кремаво и бледозелено. „Замъкът, който не познава нощта“ беше неин дом отдавна, още от осемгодишно дете.
Онези години, отдавна отминали, бяха тежки и натежали от зла прокоба. Реколтата беше слаба, селяните с превити гърбове нямаха пари, нямаха и надежда да изкарат нещо в края на годината.
В Япония казват, че тежките времена са най-добрият приятел на традицията, тъй като именно тогава хората се обръщат към корените си. Така стана и в семейството на Икан през онази година. Посевите на баща й бяха като на съседите им — сиреч вървяха слабо. Сякаш земята беше решила да прибере всичките си хранителни сокове за по-добри времена.
Икан за пръв път разбра, че нещо не е наред, когато един ден се върна от полето с наръч слама и майка й започна да плаче.
Следващата сутрин я качиха в прашен и разнебитен камион, който миришеше на зеле и домати. В ръцете си държеше жалко вързопче с лични вещи. Спасителят на семейството се отправяше към Йошивара. Подобно на много момичета преди нея Икан щеше да стане проститутка, за да спаси семейството си от унизително разорение.