Икан нито за миг не си направи труда да се замисли за жената на Шимада. И защо трябва да го прави? Тази жена принадлежеше на друг, непознат за нея свят. Каква полза да мисли за нея? Освен това си даваше съвсем ясна сметка за чувствата на Шимада към нея и беше сигурна, че след раждането на сина му (изобщо не допускаше, че може да роди дъщеря) той ще бъде на върха на щастието и ще изпълнява всяко нейно желание. А тя имаше само едно — да стане негова метреса. Естествено той ще трябва да я откупи, но това беше нещо, което можеше да си позволи.
И през ум не й минаваше, че ще роди дъщеря и ще остане завинаги във Фуяжо, ще бъде свързана до гроб със „Замъка, който не познава нощта“. Но роди точно такава рожба — скимтящо обезкосмено същество, между крачетата на което нямаше нищо, освен малка цепчица.
Три дни плака безутешно, свита на своя футон. Мечтите й за бляскаво бъдеще рухнаха само за миг. Не искаше да вижда и разговаря с никого, а многобройните бележки на разтревожения Шимада пускаше направо в огъня, сякаш се страхуваше да не се зарази от тях.
През всичките тези дни не мигна. Лежеше свита на лявата си страна, с лице към стената. Лицето й гореше от чувство на срам и дълбоко унижение. Изпитваше огромна омраза към дъщеря си, стискаше зъби, а устата й се изпълваше с горчив метален вкус. Не приемаше храна, затънала безнадеждно в дебрите на отчаянието.
В средата на втория ден усети, че няма да издържи. Не беше свикнала на отрицателни емоции с такава интензивност, а и детето изглеждаше толкова безпомощно.
Лицето й отново се обля от горчивите сълзи на поражението, но в съзнанието й, като оранжевия диск на слънцето след силна буря, започна да се промъква мисълта, че омразата й е насочена към самата нея. Обзе я черно отчаяние, в душата й пляскаха криле гарваните на унижението и срама.
О, как я измами любовта! Как й се подигра съдбата! Беше сигурна, че носи мъжка рожба в утробата си, всеки ден прекарваше поне по два часа в шинтоисткия храм в съседство да се моли на боговете за щастливото бъдеще на тази рожба. Нито за миг не се замисляше какво ще стане, ако детето й се окаже момиче. По традиция женските рожби на „таю“ оставаха собственост на Фуяжо, там се отглеждаха и обучаваха да заместят своите майки, да бъдат „оиран“, а с помощта на боговете — дори и „таю“.
През третия ден на своето усамотение мислеше единствено по този въпрос. Започна да приема по малко храна, но все още отказваше да види когото и да било. Накрая запали няколко ароматични пръчици и се помоли за просветление на Амида Буда, а след това поиска да види детето си.
— Все още няма име, госпожо — рече старицата, която им готвеше и прислужваше, подавайки й малкия вързоп. — А това не носи щастие…
Икан погледна личицето на дъщеря си — червено и сбръчкано.
— За нея се грижеше Рейко, онази „камуро“, която не успя да си вземе изпита… — добави старицата и хвърли загрижен поглед към лицето на Икан. — Много е гладничка… — После пусна кратък кикот, сякаш искаше да премахне напрежението, което висеше като тъмен облак в малката стаичка.
Икан безразлично кимна с глава. Нямаше никакво значение кой ще кърми детето и ще се грижи за него. При всички случаи нямаше да бъде тя.
— Запалих много ароматични пръчици — продължи старицата. — Направих всичко възможно да предпазя от лоша карма тази невинна душа… Но, извинете ме, госпожо, тя трябва да получи име…
Икан я слушаше, без да разбира, все още потънала в бездната на огромното си чувство за вина. Сърцето й се свиваше от мъка при мисълта за живота, който очакваше това същество. Живот, предопределен от собственото й лекомислие и егоизъм.
Бледите й устни се разтвориха и тя тихо прошепна:
— Да, стара майко… Ще ти дам име на детето. — В стаята се усети леко раздвижване на въздуха, сякаш хладният есенен вятър бе намерил пролука в стените на древната сграда.
Очите на Икан плуваха в сълзи, личицето на детето в ръцете й се превърна в размазано петно.
— Ще я наречем Акико — едва чуто прошепна тя.
Тя беше изключително здраво дете, палаво и силно като момче. Проходи рано, сякаш още тогава подозираше, че трябва да разчита само на собствените си сили. Икан я обикна, но никога не показваше чувствата си открито. Остави я в ръцете на старата готвачка и момичетата, които бяха във възторг от това жизнено дете. Държеше се настрана, сякаш се страхуваше от нещо, особено когато собствениците на Фуяжо нахълтваха в стаичката и отрупваха с подаръци леглото на спящото дете.
Шимада продължи редовните си посещения и прекарваше дълго в компанията на Икан. Тя задоволяваше всичките му желания още преди да ги е изрекъл. В крайна сметка това беше нейният занаят. С изключение на едно — да види Акико. Причиняваше му болка и това й доставяше едно особено, почти мазохистично удоволствие. Но колкото и странно да звучи, именно този акт ги привърза още по-здраво един към друг, донесе им онова проникновено чувство, което може да съществува само между много близки хора.