Акико видя баща си само веднъж. Това се случи през един необичайно топъл пролетен ден, малко след като беше навършила три и половина годинки. Беше се заиграла с Юми, старата готвачка, но изведнъж й домъчня за мама и изтича в стаята й. Както винаги в този час на деня, Икан я викаше да я среше и оправи дрешките й. Но сега мама я нямаше, в стаята седеше някакъв мъж е шоколадов костюм, леко приведени рамене и посивели, сякаш нарисувани тънки мустачки. Лицето му беше широко и открито, над очите му висяха смешно рошави вежди. Усмихна се, като я видя, а Акико веднага забеляза пожълтелите му зъби.
— Акико-чан — поклони се той.
Тя отвърна на поздрава, сбърчи носле и го потърка с пръст. От мъжа се носеше остра миризма на тютюн.
— Донесох ти подарък, Акико-чан — наведе се към нея той и протегна ръка. В дланта му се появи едно изключително красиво „нецуке“54. Имаше формата на конче с наведена глава, четирите му крака бяха вдигнати нагоре и сякаш летяха във въздуха. Беше изрязано от магнолиево дърво.
Акико го гледаше, без да мига, но не посегна да го вземе.
— За тебе е. Не го ли искаш?
— Искам го — прошепна тя.
Той взе ръката й в своята, сложи „нецукето“ в малкото й юмруче и притисна пръстите й около хладното конче.
— Това ще бъде нашата тайна — рече Шимада. — Никой друг не бива да знае за нея.
— Домо аригато — кимна тя.
Той се усмихна, взе и другата й ръчичка и добави:
— Разполагаме с целия следобед и ще правим каквото си искаме.
Беше ханами, той я качи на влака и я отведе в един малък парк с вишневи дръвчета, отрупани с цвят, разположен в едно от най-отдалечените предградия на Токио.
Тя си спомняше миризмата във влака, предимно на храна, дълги години след това не можеше да забрави чувството на клаустрофобия, което я обзе в тесния, претъпкан с хора вагон. Шимада държеше здраво ръката й, но тя продължаваше да се чувства зле и скоро мълчаливо се разрида. Той я взе на ръце и я притисна до гърдите си, телата им започнаха да поклащат в унисон с тласъците на влака.
От една каруца пред парка си взеха, по една кофичка със сладко желирано „тофу“. Небето беше чисто и блестящо, Акико неволно го сравни с късчето зеленикаво стъкло с огладени от вълните ръбове, което беше намерила на плажа.
Шимада й посочи оранжево-зеленото хвърчило с глава на тигър, което се поклащаше над главите им. Акико весело се разсмя, наблюдавайки извивките му под полъха на вятъра. Излапа набързо своето „тофу“ и Шимада избърса бузите й със снежнобяла кърпичка. Беше много мека и приятна.
Най-добре си спомняше вишневите цветчета. В парка беше толкова тихо, че Акико беше сигурна, че чу чак как нежнорозовите цветчета се плъзгат в чистия въздух, увисват неподвижно, сякаш се колебаят, после бавно лягат на тревата.
Тя тичаше напред-назад с вдигната глава и щастливо се смееше. Дърпаше панталона на Шимада, подканяйки го по свой безсловесен начин да се включи в празника.
Никога повече не го видя, а причините за това разбра след много, много години. През онзи пролетен ден изобщо не й хрумна, че той е баща й. Шимада също не обели нито дума в тази насока. Но когато се замисляше по-дълбоко и разглеждаше събитието през призмата на времето, тя си даваше сметка, че още в първия миг е усетила нещо по-различно в този мъж. Той не приличаше на малкото мъже, които беше виждала през краткия си живот дотогава, не приличаше и на онези, с които се запозна по-късно. Шимада беше нещо специално, дори споменът за него беше такъв.
Не беше в състояние да разбере защо само двайсет и четири часа след като се беше смял с нея под ярките слънчеви лъчи и прекрасните вишневи цветове, той беше посегнал на живота си. Беше убедена, че никога няма да му прости, а когато научи ужасната истина, вече мислеше, че никога няма да прости на себе си.
Смъртта на Шимада промени дълбоко и Икан. Подобно на вишнево цветче по време на ханами красотата й достигна своя апогей с него, а след това започна необратимо да повяхва. Обзе я дълбока меланхолия, бръчки покриха някога съвършеното й лице. Пристрасти се към сакето до такава степен, че все по-често започна да се вцепенява насред церемонията за забавление на своите гости, изключваше се от всичко около себе си така, сякаш животът й бе дошъл до гуша.
54
Особен клипс с коланче, който служи за затваряне на кутиите, носени от японците на кръста вместо джобове. — Б.пр.