Съвсем разбираемо това нейно състояние предизвика първоначално безпокойството, а по-късно и гнева на собствениците на Фуяжо. Те бяха убедени, че у нея има още много хляб, че дори и без изтритата завинаги от поведението й сексуална чувственост тя може да бъде полезна на заведението, като предава опита си на младите момичета.
Но не било писано да стане така. През един пролетен ден на 1958 година Икан не стана от своя футон. Тогава Акико беше тринайсетгодишна. Над Фуяжо като зло ками надвисна страхът. Момичетата станаха нервни и раздразнителни, събрани на групички, те тихо си шушукаха и гледаха как докторът бавно се изкачва по стълбите. Задържаха насила Акико, която понечи да отиде при майка си.
В прекрасното тяло на Икан нямаше живот. Старият доктор поклати глава и тихо цъкна с език. Седнал на ръба на футона, той не можеше да отмести поглед от бледото лице на тази жена, дълбоко убеден, че никога през живота си не е виждал такава божествена красота.
До нея откри празна бутилка от саке и малка ампула. Тя също беше празна, само на дъното й имаше следи от бял прашец. Докторът го докосна с върха на пръста си, после го близна. Цъкането му стана с една октава по-високо, главата му бавно кимна.
Доловил движение зад гърба си, той бързо мушна ампулата в джоба си. Все пак можеше да свърши нещо полезно. Когато собствениците го попитаха за причината за смъртта, той вдигна рамене, после бавно ги отпусна. Сърдечна недостатъчност, отвърна. Което в определен смисъл беше вярно.
Нямаше желание да ги лъже, нямаше желание дори да фалшифицира смъртния акт. На практика се чувстваше поласкан, че именно на него се падна тази чест. От вестниците бе научил за шокиращото самоубийство на заместник-министъра Шимада, също и за причините му. Тази жена е страдала достатъчно, помисли си той. Нека почива в мир, нека никой не злослови за нея.
Управниците на Фуяжо не си губиха времето да обясняват на Акико какво е станало. Тя сама разбра какъв живот я чака до края на дните й — край, който вероятно нямаше да се различава особено от края на нейната майка. Но тази мисъл беше напълно непоносима за нея.
През нощта започна да събира багажа си — съвсем както майка й беше сторила това някога там, в далечната и глуха провинция… Натика в малко бамбуково куфарче вещите си, към тях добави и няколко неща на майка си, които обичаше особено много и не искаше да остави на лешоядите от Фуяжо. После тихо напусна голямата сграда, както винаги оживена през този час на нощта. Никой не я забеляза.
Прекоси тясната уличка, сви зад ъгъла и с бърза крачка напусна Йошивара. Нито веднъж не се обърна назад, никога повече не се появи тук.
Тръгнаха да я преследват, разбира се. Имаха пълното право на това. Тя беше изключително скъпа стока, в нея бяха инвестирани много години на упорито обучение. Фуяжо беше от заведенията, в които нямаха дял нито Якудза, нито Борьокудан. Но създателите на „Замъка, който не познава нощта“ бяха твърди и решителни хора, такива бяха и техните наследници. Макар че по това време Йошивара бе в процес на ликвидация от окупационните власти и Фуяжо трябваше да смени своето местонахождение, никой от неговите собственици не забрави бягството на Акико. Те бяха твърдо решени да я заловят и накажат. За целта изпратиха по следите и двама безскрупулни наемници.
Акико разбра, че я следят, когато видя двете сенки — едната по петите й, другата малко пред нея. Никога не би ги забелязала, ако не беше котката. Просната насред тротоара, тя беше предоставила мършавите си зърна на четири мънички котенца. Когато Акико навлезе в периметъра й, котката заплашително изсъска, войнствено изви гръб, хищните й очи заплашително проблеснаха на слабата улична светлина.
Акико ахна с разтуптяно сърце, краката й сами отскочиха по-надалеч от разгневеното животно, главата й несъзнателно се извърна встрани. Именно тогава забеляза сенките и очите й се разшириха от страх.
Залепи гръб до някакъв хладен зид и нервно се огледа. Нищо, пълна тишина. По улицата нямаше никакво движение, никъде не се забелязваше и „кьобан“ — телефоните за пряка връзка с полицията.
Все още се намираше в Асакуза — древния токийски квартал, който последен щеше да се освободи от средновековните традиции. Тук къщите бяха малки, изцяло от дърво и на маслена хартия — такива, каквито доскоро са били всички японски къщи. Нямаше стоманени небостъргачи, нямаше блясък на неон.
Убедена, че дългата ръка на Фуяжо се протяга към нея, Акико тихо се отдръпна от настръхналата котка. Не, няма да се върне в омразния бардак, решително, стисна устни тя. По-добре да умре, но преди това ще се бори със зъби и нокти и някой положително ще пострада!!