Служителите на Ай Би Ем били възмутени, разбира се, веднага обвинили министъра, че насажда у японците комплекс за малоценност. „Нямаме никакъв комплекс за малоценност по отношение на вас, заявил им Сахаши. Просто ни трябват време и пари, за да ви конкурираме с успех.“
Американците били объркани. Пред тях стоял труден избор — да изтеглят своята компания от един потенциално огромен пазар, или да отстъпят пред исканията на МИТИ.
Предпочели да отстъпят и години след това Сахаши гордо разказвал подробности от тези исторически преговори.
„Поучих се от тези грешки — разнесе се някъде отдалеч гласът на Томкин и Никълъс се върна в настоящето. — Не съм толкова алчен, че да стъпя в капана, преди да зная какво, по дяволите, са намислили проклетите японци. Твърдо съм решен да не им разреша да се възползват от мен, по-скоро ще стане обратното.
Няма да похарча дори долар, преди да сключим сделката. Притежавам предимство с новия си патент, но не мога да го произвеждам в Америка, защото високите производствени разходи ще го направят непродаваем. Сато може да ми даде евтина работна ръка, тъй като притежава шестия по големина японски концерн. Той може да произвежда новия продукт достатъчно евтино, за да има печалба за всички! А печалбата наистина ще е огромна, Ник — засмя се Томкин. — Не зная дали ще ми повярваш, но само за първите две години очакваме печалба от сто милиона долара…“
Вероятно беше задрямал, тъй като не усети кога пъргавите пръсти се бяха вдигнали от мускулите на тялото му. От години не се беше чувствал толкова добре. В помещението нещо се размърда, после до ушите му долетя приглушеният глас на Сато:
— Сега ще вземем по един душ и ще се облечем за деловата работа, която ни предстои. След четвърт час ще изпратя госпожица Йошида да ви вземе.
Изправи се — една тъмна и неясна сянка. Никълъс направи опит да го разгледа по-внимателно, но единственото, което успя да установи, бе, че този човек едва ли може да бъде наречен висок по американските стандарти. Зад гърба му се размърда сянката на четвъртия мъж. Никълъс изви очи към него, но тялото, на Сато му пречеше да го види ясно.
— Няма да се преуморяваме, тъй като сигурно още не сте си отпочинали — продължи индустриалецът. — Но днес все пак е понеделник и трябва да поработим въпреки късния час. Съгласен ли сте, Томкин-сан? — отправи му поклон той.
— Ще поработим, разбира се — отвърна Томкин. Макар и на крачка от него, гласът му прозвуча някак отдалеч.
— Отлично — кимна Сато. — Значи ще се видим след малко.
Останаха сами и Никълъс се изправи с хавлия около кръста. Момичетата безшумно се изнизаха.
— Беше много кротък — обърна се той към неясните очертания на Томкин върху масата. Оттам се разнесе шумолене и богаташът с пъшкане се свлече на пода.
— Просто опипвах терена — промърмори той и се уви в широката си хавлия. — Сато предпочиташе да говори с теб и аз го оставих да си говори… През цялото време се питах обаче кой е онзи, другият…
— Нямаш представа, а? — подхвърли Никълъс и влезе под душа.
— Знаеш каква е японската промишленост — поклати глава Томкин. — Един Господ знае кой командва тук, а не бих се учудил, ако дори и той се обърква от време на време… — Сви месестите си рамене и добави: — При всички случаи този тип не е дребна риба, след като е допуснат до покоите на самия Сато.
Кабинетът на Сеичи Сато беше обзаведен почти изцяло по западен образец — удобните канапета и кресла бяха разположени около ниска масичка за кафе с блестящо черна лакирана повърхност и емблемата на компанията в центъра; навътре, далеч от панорамните прозорци с гледка към Токио, беше разположено масивно бюро от розово дърво с месингови ръбове, ниски шкафове. Дебел килим с цвят на шампанско покриваше пода. Никълъс отбеляза, че всички гравюри върху дърво по стените са от съвременни майстори.
И въпреки всичко, крачейки редом с Томкин по килима, Никълъс забеляза, че зад една открехната врата в дъното е разположена „токонома“ — традиционната японска ниша за подреждане на свежи цветя. Над нея висеше стар пергамент, по който все още проблясваше оригиналната позлата. Не можа да прочете йероглифите му, тъй като го гледаше под съвсем малък ъгъл, но беше сигурен, че те изразяват някоя мъдрост на древните зен-философи.
Сеичи Сато стана от мястото си зад бюрото и енергично пристъпи към тях. Както правилно беше преценил Никълъс, той не беше висок, под безупречната кройка на костюма му мърдаха стоманени мускули — плод на редовни физически упражнения. Очите му се спряха върху лицето на Сато, грапаво и с грубо издялани черти. Бузите му бяха леко хлътнали, очите — дълбоко разположени в орбитите си, над широкото чело стърчеше остра, късо подстригана четина. Изразът на това лице беше прям и открит. Макар и лишено от красота и изтънченост, то ясно показваше, че притежателят му е властен волеви мъж с изключителен дух.