Обви я червената пелена на яростта. Отпусна се на колене и в същия кратък миг усети как някаква сянка се мярка между нея и бледия диск на луната.
Решително отвори бамбуковото куфарче и измъкна пистолета. Беше малък, двайсет и втори калибър, със седефена ръкохватка, грижливо смазан и в отлично състояние. Беше зареден — тя знаеше това, тъй като на два пъти го провери, след като го измъкна от скривалището до футона на майка си. Нямаше никаква представа защо Икан е имала нужда от оръжие. Но когато го откри това (стана преди повече от година), прояви достатъчно благоразумие да не казва на никого, дори и на майка си. А тази вечер го взе със себе си. И вече знаеше защо.
Те се приближаваха. Акико бързо затвори куфара и се изправи с ръце зад гърба. Странно, но не изпитваше страх. Беше родена сред нощния мрак, не изпитваше онзи инстинктивен ужас от тъмнината, който беше присъщ на толкова много хора. Напротив — тъмнината, беше закрилник и приятел, тя се чувстваше най-удобно сред сенките на нощта. Именно нощем тя обикаляше из огромната сграда на Фуяжо, изкачваше стълби и се мушкаше във вентилационните шахти в пълен мрак. С единствената цел да наблюдава многобройните двойки, да се учи от това, което правеха по-опитните момичета.
Появи се първият. Гъвкав и слаб, той така майсторски се възползва от мрака, че тя го забеляза едва на крачка от себе си. Стреснато извърна глава и нададе тих вик. Беше вик на гняв против себе си, просто защото не беше го усетила по-рано.
— Какво искаш? — Гласът й беше дрезгав и тих, почти не се различаваше от шепота на вятъра, който шумеше в кипариса над главата й.
Звукът също можеше да го издаде и той остана безмълвен. Акико изведнъж усети как в сърцето й се промъква страхът. Широко отворени, очите й напрегнато се взираха в мрака на нощта. Не виждаше нищо, онзи сякаш се беше превърнал в призрак.
— Знам, че си тук — меко промълви тя, стараейки се да премахне трепета от гласа си. — Приближиш ли се, ще те убия! — Въпреки волята си усети как тялото й се разтърсва от конвулсии. Мраз я прониза до костите, всичко наоколо изглеждаше нереално и зловещо.
Акико беше пред прага на нервна криза, даваше си ясна сметка, че всеки момент може да рухне. Стегнатите й на топка мускули вече се разтърсваха от спазми. Сякаш я обземаше пристъп на маларична треска. Сега или никога, реши тя. Трябваше да се довери единствено на очите си. Той не беше помръднал от сянката, значи все още е там. Призраците и безплътните духове са за децата.
Страх ме е, каза си тя с най-спокойния вътрешен глас, на който беше способна. Но ако не направя нищо, той ще ме убие или най-малкото ще ме върне обратно във Фуяжо — а това е по-лошо и от смъртта.
В момента, в който започна да измъква иззад гърба си ръката с пистолета, нещо помръдна и вляво. Вторият! После усети натиск върху ларинкса си. Опита се да поеме въздух, не успя и изпадна в паника. Насочи слепешком пистолета и натисна спусъка. После още и още… В такт със спазмите на пламналите си дробове…
Трясъкът беше оглушителен, тя нададе несъзнателен, изпълнен с ужас писък. Ушите й писнаха, тялото й се олюля. Повдигна й се от противната миризма на кордит и горещия полъх, предизвикан сякаш от мантията на смъртта.
Заслепена и разтреперана, тя бавно се плъзна в основата на дървената ограда, на която допреди миг се беше опирала. Нещо й пречеше да вижда, свободната и ръка несъзнателно се повдигна да го махне. Косата й беше влажна и сплъстена, върху пръстите й останаха мазни отпечатъци.
Кръвта изглеждаше черна в мрака на нощта, металната й миризма изпълваше ноздрите й. Повдигаше й се, ръката й несъзнателно бършеше пръските от лицето, в гърлото й се надигаха стенанията и ужаса…
Над главата й се надвеси сянка, тя инстинктивно насочи пистолета към нея. Но вече почти не можеше да се контролира, дулото на оръжието безпомощно се поклащаше. Опита се да натисне спусъка, но пръстът й отказа да се подчини. После пистолетът бе изтръгнат от ръката й, тя падна безпомощна на влажната земя и тихо захлипа.
— Не ме връщай там, не искам да се връщам там… — думите излитаха от разтрепераните й устни неясни и тихи…
Усети как я повдигат, вятърът близна изпръсканата й с кръв гореща буза. Затръшна се врата, тропна резе, обви я приятна топлина. Топлината на дом… Не, това не е Фуяжо, помисли с помътено съзнание тя, после всичко изчезна и главата й клюмна на гърдите.
Пред погледа й изплуваха смътните очертания на човешко лице, обсипани с петна и размазани като лунния диск, който проблясваше между голите клони на дърветата, остри и разклонени като рогата на благороден елен.