Откри го в задната част на къщата, сред малка, но изключително естетична градинка-бонзай. Изправена на ръба й, Акико се почувства като Гъливер в страната на лилипутите.
— Искам знания — тихо промълви тя.
Фенерът от оризова хартия се поклащаше на желязната си кука, светлината му хвърляше отблясъци по приведените рамене на Сун Сиунг. Той продължаваше да се занимава с миниатюрната градинка, без да показва с каквото и да било, че усеща присъствието й.
— Искам да ме научиш на всичко, което знаеш.
Очите й се сведоха към оръжието, което продължаваше да държи в ръка. От него се излъчваше особена сигурност, беше топло й успокояващо тежко. Освен това беше принадлежало на майка й.
Тръгна с безкрайно внимание покрай миниатюрните стебла на дръвчетата, насочвайки се към мястото, където беше коленичил Сун Сиунг.
— Моля те! — прошепна тя и коленичи до него на тясната пътечка, ръката й с пистолета се протегна напред: — Вземи това вместо възнаграждение. Нямам нищо друго.
Сун Сиунг бавно остави блестящите сечива до себе си и се обърна към нея. Ръката му се протегна към пистолета, главата му стори дълбок поклон:
— Домо аригато, Кодомо-гунжин.
През онази нощ беше убила своя нападател, но едновременно с това почти беше убила и себе си. Когато махна превръзката от челото си, под нея се разкри яркочервен белег, който постепенно избледня и кожата около него започна да се лющи. Куршумът, убил бандита, беше се хлъзнал по главата й като тежко предупреждение, като хладен полъх на смъртта. Сега вече се радваше, че е дала оръжието на Сун Сиунг.
Остана доста изненадана от началото на подготовката си. Ставаха в пет часа сутринта и се заемаха със серия от упражнения за укрепване на сърдечносъдовата система. Първите лъчи на слънцето ги заварваха заети с бавните и изящни движения на „Тай чи чуан“ — особени упражнения за равновесието и координацията на крайниците, които в много отношения наподобяваха балет.
По-късно сутринта Сун Сиунг излизаше и оставяше Акико сама в къщата. До ранния следобед единственото й занимание беше да чете книгите, които сенсеят й беше приготвил предварително. Тя беше превъзходен читател, с отлична памет и богат речник. Четеше прилежно, понякога дори с настървение.
След завръщането на Сун Сиунг двамата се оттегляха в градинката-бонзай с фенери в ръце. Там настъпваха най-трудните й моменти. Сенсеят мълчаливо й подаваше мастилницата и малката четчица, а тя трябваше да се пребори както с вроденото нетърпение, така и с неизменно нахлуващите в главата й спомени за онази ужасна нощ, за смразяващия страх, който беше изпитала, за студената омраза, обвиваща сърцето й оттогава насам, бурна и всеобхватна като бурени в занемарена градина…
Ненавиждаше рисуването, още при представата за него й се повдигаше. Можеше да се примири със спокойствието на „Тай чи“, успя да си наложи и търпение по време на безкрайните часове за размисъл и четене. Но това — това й беше твърде много!
Изрази протеста си още първия път. Сун Сиунг я погледна и тихо каза:
— Страхувам се, че съм ти дал съвсем подходящо име, Кодомо-гунжин, но преди да научиш начините за водене на битка, ти трябва да опознаеш мира.
— Като рисувам?! — смаяно го погледна тя, думата прозвуча в устата й като груба ругатня.
Сун Сиунг безмълвно се запита дали не е допуснал грешка. Дали ще успее да научи на търпение това диво младо създание? Сви рамене — това ще определи собствената й карма, а неговата беше да я учи. А после…
— Първо трябва да изтръгнем омразата от сърцето ти — меко проговори той. — А едва след това ще се заемем със защитните аспекти на обучението ти. За тази цел ти е необходим отдушник… нещо като водопровод. Все едно ти слагам пиявица и тя ти изсмуква кръвта…
— Но те скоро отново ще започнат да ме търсят!
— Вече не си сама на този свят, Кодомо-гунжин — рече той и постави мастилницата пред нея.
Очите й се откъснаха от лицето му и се заеха да изучават снежната белота на празния лист в скута й.
— Но аз не зная да рисувам — жално се оплака тя.
— Тогава е време да се заемем с основните правила на това изкуство — усмихна й се Сун Сиунг.
През следващите месеци рисуването се превърна в любимото й занимание. С нетърпение очакваше да чуе изщракването на ключалката, известяващо завръщането на сенсея — винаги в един и същи час на деня. Поглеждаше през прозореца да се увери, че слънцето вече е огряло стената около малката градинка и бързо събираше атрибутите за рисуване. После изскачаше навън да го посрещне, тръпнеща от нетърпение пред новия урок.