Когато следобедът се случваше дъждовен и светлината не беше подходяща, тя потъваше в депресия. В такива дни сенсеят отменяше урока по рисуване и я караше да върши нещо друго. Но заедно с напредъка в усвояването на това сложно изкуство започна да намалява и депресията. В крайна сметка тя се научи да очаква дъжда със същото нетърпение, с което очакваше и хубавото време. Защото тогава двамата сядаха на сухо на крачка от отворената фузума и Акико се заемаше да пресъздаде върху хартията изтънчените светлосенки на отразената светлина, фината мрежа на дъжда, бързо сменящата се палитра пред очите им.
Нима някога си бе представяла, че ще изпитва такова удоволствие от лошото време? Докато останалите се мъкнеха бавно по хлъзгавите улици, потръпваха от влага и студ под разтворените чадъри и напразно търсеха спасение от острия вятър, тя топеше четчицата си в туша и с удоволствие пресъздаваше върху хартията тази мрачна картина.
Така, бавно и в началото почти незабележимо, омразата в сърцето й започна да избледнява, оттичайки се в езерото на творчеството, което Сун Сиунг търпелива изгради в нейното съзнание. Рисунките й станаха по-меки и по-спокойни, разполагаха се някак по-лесно върху хартията, придобиха такава дълбока вътрешна сила, че дори сенсеят остана изненадан.
После дойде денят, в който Сун Сиунг реши да преминат върху по-трудната част от нейното обучение. Зелените полета на Япония бяха затрупани от дебел сняг, всичко беше изчезнало под студеното му наметало. Останаха будни през цялата нощ и поеха по дългата и трудна пътека на познанието. Сун Сиунг си даваше ясна сметка какво значи тази нощ за нея, а и за него самия. За пръв път в живота си имаше за ученик момиче и душата му тръпнеше пред неизвестните последици.
Фактически признаваше пред себе си, че е приел пола й със странна готовност. В родния Китай отношението към жените беше коренно различно. Дори собственият му баща се страхуваше от интелигентните жени. „Рано или късно ще си отворят устата и ще започнат да ти дават акъл, казваше той. Каква полза тогава от всичките им таланти?“
В Япония също бе прието, че жената трябва да се подчинява на волята на баща си, докато се омъжи. След това е длъжна да се подчинява на съпруга си, а в случай, че той умре — на най-големия си син.
Най-тежкият грях за една съпруга е бездетността. В такива случаи, според неписаните древни закони, тя трябва да си отиде. В някои случаи е възможно да приеме за отглеждане детето на мъжа си, родено от някоя любовница, а ако не се появи и такава възможност — да осинови някое от роднинските деца.
Една-единствена изневяра на съпругата е достатъчна за развод, но съпругът може да има толкова метреси, колкото пожелае. Според приет през 1870 година закон кръвната връзка между мъжа и неговата метреса отстъпва единствено пред пряката роднинска връзка между деца и родители. Макар че десет години по-късно този закон е отменен, традицията остава жива и повечето японци продължават да държат метреси.
През 1912 година император Муцухито отстъпва престола на първородния си син Тайшо, който, според слуховете, не е роден от императрицата, а от любовницата на Муцухито. Той управлява сравнително кратко и през 1926 година предава трона на сина си — император Хирохито.
Докато страниците на историята прелитаха през главата му, Сун Сиунг отново си напомни, че е бил ренегат и все още е такъв. Преди много години беше избягал от континентален Китай. Единствената причина за това беше потисническият характер на режима там. Още като младеж не можеше да понася раболепието и подлизурството, особено у по-близките си хора. Съзнателно или не той се беше обрекъл на един-единствен стремеж — да придобие сила и мощ. По това значително се различаваше от самураите на японското средновековие, които ден и нощ черпят живителни сокове от силата, а единственото им желание е да получат благоволението на някоя изтънчена дама.
Погледна тънкото телце на своя „малък войник“, трениращо упорито под жълтеникавата светлина на лампата. Бледата кожа на Акико се бе покрила с капчици пот, които проблясваха като малки бисерчета. Запита се дали би изпитвал същите смесени чувства, ако тялото пред очите му беше мъжко. Дали играта на мускулите по гърба и движенията на стегнатите бедра в унисон с изискванията на „Тай чи“ щеше да възприема по същия начин и у едно момче? Акико изпълняваше упражненията с такава смайваща сръчност и лекота, че той просто не вярваше на очите си. Сякаш се бе занимавала с тях не шест месеца, а шест години!
Очите му крадешком се насочиха към малкото стегнато задниче, извиващо се в ритъма на упражнението. Душата му се изпълни от дълбок срам поради асоциациите, които започнаха да се мяркат в съзнанието му, но той беше безпомощен да ги прогони оттам.