С усмивка на уста Сато им протегна ръка и сърдечно ги поздрави, съвсем в американски стил. Никълъс с изненада установи, че зад мускулестите му рамене се вижда съвсем ясно планината Фуджияма. Знаеше, че в ясно време тя може да се види от върха на новия международен търговски център край гарата Хамамацу-чо, от която тръгва монорелсовата железница за „Ханеда“3, но никога не беше допускал, че тази фантастична гледка се разкрива и оттук, от самото сърце на Шинюку.
— Заповядайте — покани ги с широк жест Сато. — Този диван е изключително подходящ за хора, които са изминали дълъг път.
Настаниха се и Сато издаде тих гърлен звук, сякаш покашляше. Иззад открехнатата врата с нишата моментално се появи фигурата на висок и слаб мъж, може би с десет години по-възрастен от Сато, но стегнат и здрав като обрулен от ветровете морски вълк. Късо подстриганата му коса беше сива и остра, безупречно оформените мустачки бяха леко пожълтели от тютюневия дим.
— Насочи се към тях с малко странна подскачаща походка, сякаш не всички мускули се подчиняваха на командите на мозъка му. Когато се приближи достатъчно, Никълъс забеляза, че дясното му око не е наред — клепачът стоеше неподвижно в полуоткрехнато положение, а влажната повърхност под него, макар и да не беше протеза, проблясваше с матовата белота на необработен ахат.
— Позволете ми да ви представя господин Танцан Нанги — обади се Сато и едноокият мъж дълбоко се поклони. Беше облечен в пепеляв костюм на едва забележими райета, с ослепително бяла риза и скромна сива вратовръзка. Като отвръщаше на поклона му, Никълъс веднага разбра, че пред него е типичен представител на старата школа, консервативен и скептично настроен към всеки чуждестранен бизнесмен, вероятно не по-малко от прочутия Сахаши — някогашния министър на МИТИ.
— Нанги-сан е президент на Банката за развитие „Даймийо“ — добави Сато и всичко дойде на мястото си. Никълъс и Томкин знаеха отлично, че почти всички производствени предприятия в Япония са притежание на една или друга банка по простата причина, че там са парите. Логично беше да се предположи, че „Сато Петрокемикълс“ е собственост на „Даймийо“.
Появи се госпожица Йошида. В ръцете си държеше поднос, върху който димеше порцеланова каничка, а край нея бяха подредени четири изящни чашки. Коленичи внимателно пред масичката и се зае да приготвя зеления чай с помощта на тънка тръстикова бъркалка.
Никълъс мълчаливо наблюдаваше действията на сръчните й грациозни ръце, отбелязвайки мислено съвършеното й самообладание и сдържаност. След като обслужи присъстващите, тя се изправи и безшумно излезе. През цялото време не вдигна поглед от ръцете си.
Усетил върху себе си тежкия поглед на Нанги, Никълъс разбра, че е подложен на хладна и безпристрастна преценка. Не се съмняваше, че този бюрократ знае всичко за него — такива хора никога не се появяваха на преговори без задълбочена предварителна подготовка. Знаеше и друго — ако е консервативен, колкото изглежда, а това несъмнено беше така, мъжът насреща му едва ли ще питае топли чувства към човек със смесена кръв като него и е твърде вероятно да го поставя в мислите си дори по-долу от обикновения гайжин.
Както е прието, участниците в срещата вдигнаха едновременно малките чашки и отпиха от горещата течност. Усетил силно горчивия вкус на чая, Томкин не можа да сдържи гримасата си и Никълъс развеселено го погледна.
— А сега да се заловим за бизнеса! — рече американецът и се наведе напред като готов за атака играч на бейзбол.
Нанги, странно и вдървено изправен на място, бавно бръкна във вътрешния джоб на сакото си и измъкна оттам платинена табакера с филигранен капак. Тънките му като пинцети пръсти си избраха цигара, щракнаха запалката от същия метал. Димът потъна дълбоко в дробовете му, миг по-късно се появи обратно, този път през деликатните му ноздри.
— „Полека, полека и хоп — хванахме маймунката!“ — Странните думи излетяха от устата му така, сякаш току-що беше хапнал нещо особено противно. — Нали така действат англичаните тук, в Далечния изток, господин Линеър?
Макар и кипящ отвътре, Никълъс успя да запази самообладание. Върху устните му се появи едва забележима презрителна усмивка.
— Може би някогашните колонизатори действително са използвали тази фраза, заимствана от китайците — спокойно отвърна той.