— Седни, стари приятелю — меко продума Сато, умишлено избягвайки да го гледа, за да му спести допълнителното притеснение. — Болките ти трябва да са ужасни!
Нанги не отвърна. Пристъпвайки вдървено към канапето, той с труд се настани на ръба, с изправен гръб и под прав ъгъл на Сато.
Има късмет, че изобщо е жив — Сато добре знаеше това. Естествено, животът е нещо съвсем относително, тази непонятна загадка винаги беше занимавала мислите му, дори и днес, след трийсет и осем години. Дали човекът, прикован към изкуствения бял дроб, е все така убеден, че си струва да се живее? Понякога Сато беше убеден, че успее ли да проникне дори за миг в мислите на своя приятел, веднага ще открие отговора на тази загадка. И ще се засрами, ще изпита онова лепкаво и задушаващо смущение, което беше изпитал някога, преди много години, когато по-големият му брат Готаро го завари възбуден от книгата с еротични литографии на баща им.
Широко разпространено е мнението, че в Япония уединението е невъзможно. Тук от векове е пренаселено, просто защото липсва достатъчно жизнено пространство; честите земетресения и опустошителните тайфуни налагат намаслената хартия, и тънкото дърво като основни строителни материали с оглед бързото възстановяване на разрушените сгради. Впрочем това допринася съществено за оформянето на специфичните обществени отношения.
Тъй като истинско, според западните стандарти, уединение е, невъзможно, японците си изграждат свое вътрешно уединение, скрито зад дебел, пласт любезност и сдържаност. Те се раждат и умират с него — една предпазна стена срещу заобикалящия ги хаос.
Това беше причината, поради която дори самата мисъл, че е пожелал да проникне, в интимния свят на друг човек, особено на близък приятел, накара Сато да се притесни от срам. За да прикрие това чувство на неудобство, той запрелиства папката със сведения за „Томкин Индъстриз“.
— Все пак не трябва да подценяваме Томкин — каза той.
Доловил загрижеността в гласа му, Нанги рязко вдигна глава.
— Защо?
— Грубите, обноски, не могат да скрият острия му ум. Улучи ни право в гърдите, когато спомена, че сме твърде зависими от вноса на суровини и енергия, за да си позволим изолация от останалия свят.
— Попадение на тъмно — махна с ръка Нанги. — Тоя тип е едно животно, нищо повече!
— Но въпреки това е прав — въздъхна Сато. — Нали именно това е причината, поради която постигаме всичко с цената на върховни усилия? Нали хвърляме огромни капитали за осигуряването на суровини и енергия и по този начин поставяме страната си в опасно състояние, което може да се сравни единствено с Пърл Харбър? Бъдещето ни е по-несигурно дори от годините след войната! Тогава успяхме да се изправим на крака, но ако сега — не дай, Боже — небесата ни обърнат гръб и бъдем спипани на тясно, резултатът ще бъде катастрофален и любимата ни родина ще бъде изпепелена!
— Цуцуму и Кусуноки са мъртви. — Гласът беше спокоен и хладен, просто предаваше едно съобщение. — Тук са три килограма ориз.
— Преди или след? — Вторият глас беше дрезгав и груб, е ясно доловим акцент.
— Преди.
Разнесе се проклятие на непознат език, после прозвуча следващият въпрос:
— Сигурен ли си?
— Направих задълбочена анална проверка, нямаше нищо. — Пауза, после: — Да се оттегля ли? — Все същият равен, лишен от емоции глас.
— Не, разбира се. Ще си стоиш на мястото. Всяка прибързана промяна ще предизвика подозрение, а тези хора не са за подценяване. Те са фанатици, изключително опасни фанатици…
— Да, зная.
— Имаш своите инструкции, продължавай да се придържат към тях. През следващите дни дожото сигурно ще е лудница. Дори и те имат нужда от известно време, за да се организират. Все още не са избрали наследник на Кусуноки, нали?
— Провеждат се заседания, на които не мога да присъствам. Няма официални съобщения, но напрежението с дожото е голямо.
— Добре. Сега е времето да се окопаем. Опитай се да проникнеш колкото се може по-дълбоко, после можеш да нанесеш внезапен удар. Тактиката ни е особено ефективна при подобни объркани ситуации.
— Смъртта на Кусуноки ги разтърси дълбоко и сега ще подозрителни към всичко.