— Значи трябва да си особено смел и изобретателен.
— Опасността е много по-голяма.
— Означава ли това, че всеотдайността ти към родината е отслабнала?
— Няма да трепна при никакви обстоятелства и ти добре знаеш това.
— Отлично, значи приключихме с този разговор.
Над изподрасканата повърхност на желязното бюро се появи бледа и мъждукаща светлина, чийто източник беше грозна и грубо направена настолна лампа. Лицето под нея беше съвсем обикновено — лице на счетоводител или учител. Черните очи над широките славянски скули бяха интелигентни и проницателни, но всичко останало — меката вълниста коса, обсипаното с дребни лунички чело и слабоволевата на вид брадичка, внушаваха чувство за дребен и незначителен човек. Нещо, което беше на светлинни години от истината.
Тънките му пръсти поставиха телефонната слушалка върху вилката, умът му напрегнато работеше. Внезапното убийство на Кусуноки го завари неподготвен, познаваше добре силата на сенсея и остана смаян от факта, че някой е успял да го надхитри. Но той беше подготвен да се възползва от всички непредвидени обстоятелства, да нанася мълниеносните си удари по противника именно в суматохата.
За разлика от повечето си сънародници той с удоволствие работеше с местните хора. Разбира се, не би позволил на дъщеря си (ако имаше такава) да се омъжи за някого от тях, но едновременно с това искрено се възхищаваше на тяхното постоянство и опит, на непоклатимия им фанатизъм. Това го привличаше неотразимо и същевременно беше тайното му оръжие срещу евентуално политическо убийство там, у дома.
Положението му там, сред братята по съдба, беше повече от сигурно, просто защото го поддържаше с помощта на неуязвима смес от страх и секретност, важни елементи в живота им. Въпреки това не беше излишно да размесва картите, да има в резерв различни възможности, да напипва слабите места в личния живот на висшестоящите и да ги превръща в ключ към сигурността на собственото си бъдеще. Това беше урок, усвоен с цената на много лишения.
Обърна се с гръб към телефона и включи портативния, но мощен компютър, захранен с хиляди малки, жизненоважни късчета информация. В мъртвата тишина на помещението се разнесе доволното му сумтене, после се надигна с усилие и се повлече към дебелата бронирана врата, неуязвима като банков трезор. Набра шифъра на комбинацията и излезе навън.
Никълъс остави зад гърба си огромния хотел, сияещ в центъра на Токио като самостоятелен град с милионите си светлини, качи се на безупречната, невероятно тиха подземна железница и се насочи към района Асакуза. Около него се поклащаха безизразните лица на млади жени с френски дрехи и безупречен грим, коренно различни от момичетата на предвоенното поколение. Въпреки това в съзнанието на Никълъс ясно изплува поменът за събитията в този квартал, а и в цял Токио, разиграли се на 9 март 1945 година след масираната бомбардировка на американската авиация.
Тук, в Асакуза, хората бяха потърсили закрилата на будисткия храм на Канон — богинята на милосърдието. Построен през XVII век, той им беше вдъхвал чувство за сигурност, тъй като беше оцелял по време на няколкото огромни пожара в Токио, а също и след опустошителното земетресение през 1923 година. Стотици жители на района се наблъскали вътре и безпомощно наблюдавали как пламват красиво резбованите греди на покрива, миг по-късно тежките му плочи ги затрупали. Изящно подкастрените декоративни дръвчета „гинко“ в околните градини се превърнали в пламтящи факли, искрите им с пукот се пръскали в тази нощ на ужаса, летели като кръвожадни хищници над пустите улици, озарени от аления плащ на пожарищата.
Никълъс си даде сметка, че както Асакуза, така и останалите квартали на Токио не носят никакви белези от онези времена. Японците са проявили своята изключителна педантичност в това отношение, центърът на Токио беше успял да запази блестящата характеристика на епохата Едо — един от най-славните в архитектурната история на страната.
Пред портите на „Каминаримон“ се трупаха хора, по внушителната кървавочервена фасада пробягваха сенките им. Между двете дървени статуи — на повелителите на вятъра и гръмотевиците, вечни стражи на Кайон, се полюшваше огромен червен фенер от оризова хартия; макар богинята да не беше успяла да спаси своите поклонници от пепелището на войната, те продължаваха да я обичат и да се прекланят пред нея.
Никълъс последва подтичващите пред него японци и пое по тясната калдъръмена уличка Накамиседьори, от двете страни на която бяха струпани многобройни магазинчета за сувенири и сладкиши.
Подчинявайки се на внезапен импулс, той свърна, в една тиха странична уличка и спря пред витрината на малко магазинче, над което висеше табела с името му, изписано на наречието „канжи“ — „Йоноя“. По стъклените лавици край стените бяха подредени леко омаслени гребени от чемширено дърво.