В съзнанието му изплува образът на Юкио, разресваща с бавни и ритмични движения косата си с подобен гребен. Колко меки, дълги и блестящи бяха тези коси! Веднъж я беше запитал дали всички жени на Изтока имат подобни коси, а тя смутено го беше отблъснала от себе си.
— Само онези, които могат да си го позволят — усмихна се тя и протегна ръка към гребенчето, изпъстрено с красиви орнаменти от ръката на майстор: — Пипни го.
— Лепне — учудено я погледна той.
— Но никога няма да ти скубе косата — обясни с напевния си глас тя. — Този чемшир расте само на Кюшю, далечния южен остров. Нарязват го на дълги летви и го сушат на пара, за да отстранят скритите му недостатъци, после го оставят да съхне в продължение на една седмица над тих огън от същото дърво. След това летвичките се събират на снопове, стягат се в бамбукови обръчи и се оставят да съхнат в продължение на трийсет години. Едва тогава могат да бъдат подложени на обработка… В Асакуза има едно магазинче, оттам си ги купувам… Тамошните майстори се обучават в продължение на двайсет години, за гравирането на едно-единствено гребенче като това тук те седят десет-дванайсет часа на ден, напълно неподвижни…
Никълъс почувства как го обзема някогашното възхищение, примесено е чувство на дълбоко уважение. Проявяваме майсторство и артистичност дори когато създаваме една толкова обикновена вещ, помисли си той. Няма европеец, който да може да разбере това! Всеки ок тях би ни взел за луди, никога не би разбрал защо отделяме толкова време и усилен труд за създаването на прости и на пръв поглед незначителни предмети.
Отново подчинявайки се на импулса си, той влезе в магазинчето и купи един гребен за Джъстин. Докато чакаше продавачката да избърше намаслената му повърхност и да го завие внимателно в три пласта първокачествена оризова хартия, а след това внимателно да го положи в специалната кутийка от кедрово дърво, той се зае да оглежда изложените гребени, пръснати по рафтовете с артистична небрежност. Очите му опипваха всяко от безупречно равните зъбчета, внимателно огладените ръбове. И пред него отново изплува лицето на Юкио, застанала пред огледалото, бледата й ръка ритмично се движеше нагоре-надолу сред водопада на гъстата коса… Черна и блестяща като ебонит на фона на снежнобялото кимоно, а сред нея като капчици кръв проблясват яркочервените зъбчета на гребена…
Той се навежда, полага длани, върху крехките й раменна, изправя я, обръща я към себе си. Тихо прошумолява коприната, звукът му напомня за мъчително сладостния полет на прекрасните вишневи цветчета през април — месецът, през който възкръсват древните японски богове и въздухът се изпълва с аромата на вечното им присъствие…
Вижда я, усеща присъствието й, вдъхва аромата й… Всичко е толкова реално, че в душата му отново възкръсва онзи отдавна забравен страх, примесен с удоволствието на сексуалната възбуда… Отново е на осемнайсет, годината е 1963… Той няма опит с жени, особено с такива ослепителни красавици като Юкио…
Сякаш отново го покри мрежата на нежната й магия; ето — дланта й се вдига да го докосне по бузата, а тялото му се разтърсва от тръпката на очакването… Обикновено тя беше тази, която поемаше инициативата. Пръстите й бавно се плъзгаха по очертанията на тялото й после леко отдръпваха краищата на кимоното от раменете. То се плъзгаше встрани с едва доловимо шумолене, пред очите на Никълъс блясваха твърдите й гърди. Гърлото му се свиваше в тежък спазъм, слабините му започваха да пулсират. С тихо съскане мекото бяло кимоно се плъзгаше надолу по раменете й, алените му ръбове проблясваха като живи пламъчета. Ето, тя вече е гола, въпреки ярката светлина еротичните очертания на ханша й остават в тайнствено подканяща сянка.
Пристъпя към него и душата му се изпълва с непонятен ужас. С едва доловими движения ръцете й освобождават болезнено възбудената му мъжественост, връхлитат го тежките талази на мъчително сладкото желание… В такива моменти той не може да й откаже нищо…
С някаква непонятна, но дълбока тъга тя посяга към слабините му, пръстите й леко започват да го галят.
— Само за това ли мислиш? — пита той с дрезгав глас.
— Това е всичко, което имам — отвръща тя, простенва едва чуто и започва да го насочва в себе си.
Разфокусираният поглед на Никълъс бавно се откъсна от празното място във витрината. Там допреди малко беше подаръкът на Джъстин. Юкио изчезна от съзнанието му така, както изчезна от прозрачната поставка изящното гребенче от чемширено дърво.