Докато бързо прекосяваха центъра на Токио, Акико наблюдаваше Йоки с крайчеца на окото си. Величествено създание, призна пред себе си тя, случих с нея. Беше я открила преди няколко седмици, а разговора проведе едва след като се увери, че изборът й е бил правилен. После стана нещо странно, поне за Акико — между двете започна да се заражда нещо като приятелство. То беше строго ограничено в рамките на нощта — според Йоки и двете бяха нощни птички.
Акико веднъж я попита с какво се занимава през деня.
— О, ходя насам-натам — отвърна Йоки. — Всъщност съм търговски пътник, разнасям парфюми и козметика от врата на врата… Иначе си стоя у дома и гледам телевизия. Не само театрални постановки, а и образователни програми — уча калиграфия, подреждане на цветя, дори и ритуално сервиране на чай…
Вероятно това не беше учудващо, след като 93 процента от японците гледат телевизия поне един час дневно, но въпреки това Акико изпита неприятно чувство от факта, че населението на тази страна се обучава задочно на най-обикновени неща. Тя самата беше научила церемонията по поднасянето на чая от своята майка; години наред беше наблюдавала изражението на лицето й, начинът, по който разговаря, движението на кимоното й дори — твърде решена да запамети дори и най-незначителните детайли.
Възможно ли е подобно обучение да се предаде чрез излъчването на някаква електронна кутия? Беше сигурна, че това е невъзможно и изпита дълбока погнуса от жените, които получават познанията си по този лишен от непосредствен контакт начин. Външно това не й пролича, разбира се. Йоки й трябваше, поне за известно време.
Лимузината спря в края на посипаната с чакъл алея, която водеше до двуетажната къща и мислите й се завърнаха в настоящето. Сеичи Сато живееше в Угуи-судани Тайтьоку, северно от парка Уено. На пресечка и половина от дома му се намираше широкият булевард Кототойдьори, който се увиваше като змия около парка. Зад къщата се извисяваха стройните стволове на безупречно подстригани кипариси, а между тях проблясваше розово-жълтото сияние на Гинза и Шинюку, кипящи от нощен живот. Дърветата представляваха естествената ограда на гроба на великия шогун Токугава, отвъд който се простираха множество железопътни релси, водещи към северния край на Уено.
Къщата на Сато беше голяма според японските стандарти, построена в архитектурния стил „кен“ от стандартни двуметрови елементи. Те бяха от бамбук и кипарис, а трипластовият покрив беше покрит с теракотени плочки. Далечният край на къщата преминаваше в огромна ниша, от която се извисяваше столетен японски кедър. Широко разклонен и величествен, той се беше надвесил над пътя като гигантски чадър.
Шофьорът отвори вратичката и Акико покани гостенката си да слезе.
Сеичи Сато отпи глътка горещо саке и се отдаде на съзерцание. Понякога, в моменти на стрес, прибягваше до този похват за прочистване на съзнанието си, но по-често го използваше срещу нетърпението. В страна, в която търпението е не само добродетел, но и начин на живот, Сато беше принуден да се учи на него — така, сякаш е чужденец по отношение на националната традиция. Въпреки това го вършеше прилежно, понякога дори и с фанатизъм, давайки си ясна сметка, че на това търпение дължи всичко, което е постигнал.
Намираше се в стаята с шестте татамита — и тук, както в повечето японски домове, пространството се определяше от броя на тръстиковите рогозки, побиращи се върху дървения под. Единствените мебели бяха малка масичка, памучен футон и скрин от палисандрово дърво с многобройни чекмеджета, датиращ от началото на XIX век. Специална подставка в дясната част на продълговатия мангал даваше възможност за затопляне на храна и саке.
Сато беше облечен в бяло памучно кимоно, на гърба му беше изрисуван аленият кръст „данжуро“, отличителен знак на театъра „Кабуки“. Беше спокоен и уверен в себе си, очите му бяха отправени към точка, която не съществуваше в реалния свят.
Тихото почукване по преградата го накара да примигне, но тялото му остана абсолютно неподвижно. В съзнанието му бавно започна да се промъква очакването, хлъзгащо се като хладната мантия на зимата.
Пресегна се и открехна хартиената врата, през тесния процеп го погледна окото на Акико, полускрито от спуснатия клепач. Кадифената тъмнина, спуснала се върху деликатната кожа, приличаше на първите сенки на нощта по чисто лятно небе. Черният ирис проблясваше като тайнствено съкровище. Въпреки волята си, Сато усети как пулсът му се ускорява и дъхът започва да пари в гърлото му като жарава.