Ръцете му се стрелнаха напред и покриха нейните, принуждавайки я да млъкне.
— Тази нощ сме толкова близки, че вече можем да се слеем! Още като те видях…
— Това ли искаш? — рязко вдигна глава тя. — А какво ще стане с първата ни брачна нощ? Ще се подиграем с традициите, така ли? Ще оскверним съвместния си път! Това ли искаш?
Сато усети как ноктите й се забиват в мазолестите му длани и съзна, че е права. С огромно усилие на волята овладя желанието си, дебелият му врат кимна сковано, сухите му устни едва чуто промълвиха:
— Страшно много желая да притежавам твоя дар!
Изправена пред горещия мангал, Акико почти не гледаше в ръцете си, заети с приготовлението на „соба“ — макарони от ръжено брашно със соев сос, хрян и кълцани краставички.
Така приготвеното ястие се разделяше на малки порции и се поднасяше в правоъгълни дървени чинийки, покрити с черен лак. При нормални обстоятелства това вършеше прислугата, но тя искаше да го обслужи сама, още повече че по това време на нощта нито един прислужник нямаше право да влиза в тази част на къщата.
Акико поднесе „собата“, придружена от още горещо саке. Сато и Йоки тихо си говореха. Момичето беше подготвено отлично, знаеше какво иска и какво се очаква от него.
Акико се изправи и тихо се приближи до тънката хлъзгаща се преграда. Деликатната й ръка докосна рамката и остана там. Послуша още малко тихите им гласове, после решително дръпна преградата зад гърба си.
Не напусна къщата, а влезе в една малка, покрита само с две татамита стая. Затвори след себе си, после се отпусна на колене и припълзя до преградата от оризова хартия, зад която бяха Сато и Йоки.
Стената се състоеше от множество тесни летвички, върху които беше опъната хартията в приятни цветове, галещи окото. Преди известно време, вече получила свободен достъп до този дом, Акико тайно беше направила скрита наблюдателница в една от летвичките.
Отмести я и надникна в едва забележимата цепнатина. — Сато и Йоки вече бяха привършили „собата“, сакето в чашите им също беше намаляло. Коленичила пред наблюдателницата си, Акико се намести удобно и зачака развитието на събитията.
Сато беше с гръб към нея, ръката му леко се помръдна и кимоното на Йоки меко се хлъзна надолу. Акико предвидливо я беше накарала да махне европейските си дрехи, преди да я доведе, познавайки отлично вкуса на Сато. Бялото й рамо меко проблесна.
Мускулите на момичето помръднаха и Акико затаи дъх. Очите на Сато бяха привлечени от гърдите на Йоки. Сиво-кафявото кимоно лежеше от двете й страни като криле на птица, бедрата й все още бяха полуприкрити от него. После Сато се приведе напред, Йоки отметна глава и нададе тих писък. Пръстите й започнаха да го галят по ушите, докато езикът му страстно пробяга по натежалите й зърна.
Акико почувства как гърдите й пламват и се втвърдяват, ръцете й неволно се кръстосаха върху тях. Устата й пресъхна, изведнъж й се прииска чашка саке.
Тази вечер почти отстъпи пред настояванията на Сато и този факт се стовари върху нея като гръм от ясно небе. През всичките дълги седмици до този миг беше успявала да го държи на разстояние сравнително лесно, похотта в очите му неизменно я отблъскваше. Но тази нощ беше по-различно.
Йоки вече беше чисто гола. Полуотворената уста на Сато смучеше плътта й с такава страст, че Акико усети как пламва собствената й плът — сякаш Сато любеше нея.
Защо? Какво е по-различно? Акико се зае да изследва съзнанието си по начина, които беше усвоила от Сун Сиунг преди години: разделяш го на четвъртинки, осминки, шестнайсетинки и така нататък… „Има голяма вероятност да откриеш онзи детайл, който ти се изплъзва — казваше той, — тъй като няма по-чувствителни рецептори от собствените ти сетива. Те регистрират абсолютно всичко, а съзнанието ти е онзи филтър, който прецежда важните според него данни. Урокът, който трябва да усвоиш, е труден — трябва да разбереш, че съзнанието невинаги прави верния избор.“
И в този момент, без да изпуска от очи еротичните движения оттатък тайната наблюдателница, Акико се зае да претърсва четвъртинките на своята памет, сетивата й бяха настроени да долавят както нейните, така и чуждите емоции.
И тази нощ беше успяла да заложи капана, който неизменно впримчваше Сато и тя успяваше да се изплъзне от похотливите му желания. Последвалото безсилие на мъжа я беше изпълнило с чувство на триумф, но това чувство беше краткотрайно. Защо?
В кръвта й, подобно на концентриран алкохол, започна да пулсира с примитивна мощ ритъмът на рок музиката — ритъм, натежал от гняв, агресивност и похот… Помещение, пълно със синкав дим, фигурите в него — неясни сенки като монаси в полутъмен храм, осветявани единствено от пламъчето на ароматизираните пръчици, запалени в памет на мъртвите… Там беше дебнала тигъра — строен и опасен звяр, потръпващ от атавистична мощ. Той я възпламеняваше и едновременно с това караше душата й да потръпва от тайнствена възбуда…