Позна лицето на Сайго и отвори уста да изкрещи, а съзнанието й се изпълни с ужасяващи сцени на кърваво насилие. Спокойната и натежала от детски спомени стая на бащината й къща в Лонг Айлънд се изпълни с отвратителната воня на отворен гроб, в парализираното й съзнание се мярнаха и изчезнаха любими някога играчки — плюшено мече с липсващо оченце, шарено жирафче от грапав ленен плат.
Острият й вик заглъхна в мощната въздушна вълна, предизвикана от придвижването на Сайго — този човек сякаш беше в състояние да заповядва на всички земни стихии само с махване на ръка… Тялото му наедря и закри ярката слънчева светлина, нахлуваща през прозрачния купол на тавана, около него се появи странен фосфоресциращ ореол, който я заслепи.
Бавно започна да се навежда над проснатото й тяло, съзнанието й правеше безуспешни опити да се събуди, магията му безмилостно я завладяваше, ледената омраза в безжизнените като студени камъни очи бавно и неумолимо проникваше в сърцето й.
Усети как в гърдите й помръдват хладните пипала на ужаса, как дълбоко в душата й се оформя една противна зависимост, от която беше безсилна да се освободи. Ето, вече е част от него, готова е да изпълни безпрекословно заповедите му, протяга ръце към изпуснатата катана, готви се да посече врага вместо него…
Усети хладната ръкохватка на тежкото оръжие под присвитите си пръсти, стисна я и го вдигна от пода. После го вдигна високо над главата си — точно както би го сторил Сайго, ако беше жив.
Пред нея се очерта фигурата на Никълъс, мярна й се познатата линия на беззащитния му гръб, близък и същевременно безкрайно далечен… Тя вдигна катаната и сянката й проряза тънкия слънчев лъч, хлъзнал се към гърба му. Никълъс, моя единствена любов, проплака част от съзнанието й. Но в мига, в който смъртоносното острие започна светкавичното си движение надолу, този вопъл потъна в чужд беззвучен крясък „Умри, нинджа, предателю!“
Джъстин изстена и се събуди, обляна в студена пот. Сърцето й блъскаше в гърдите като ковашки чук. Бавно плъзна ръка по влажните си коси, отмести залепналите върху очите й — кичури. После обви рамене с потръпващите си ръце, пое дълбоко дъх и конвулсивно потръпна, тялото й методично се залюшка назад-напред. Така правеше като дете, когато се събуждаше посред нощ от тежки кошмари.
Протегна несъзнателно ръка към празното място на широкото легло, сърцето й отново се сви от страх. Това не беше ужасът на познатите кошмари, беше нещо ново и непознато. Обърна се и сграбчи хладната му възглавница. Притисна я здраво до гърдите си, сякаш с този жест искаше да го върне обратно в обятията си, обратно в сигурността на Америка.
Защото той беше отвъд безкрайната шир на Тихия океан и Джъстин вече беше напълно сигурна — този нов страх беше за него! Какво ли става в Япония? Какво прави в този миг? Каква опасност се надига насреща му?
Протегна ръка към телефона, тихият й отчаян вопъл прогони тишината от стаята.
— Дами и господа, снижаваме се към летище „Нарита“. Моля, изправете облегалките на креслата и закрепете масичките към тях. Приберете ръчния багаж под седалката пред вас. Добре дошли в столицата на Япония — Токио.
Докато невидимата стюардеса повтаряше краткото си послание на японски, Никълъс Линеър отвори очи и се изправи в креслото. Беше сънувал Джъстин, пред очите му продължаваха да се мяркат кратки сцени от вчерашния ден, когато, както често го правеха, бяха скочили в колата и бяха побягнали далеч от стъклено стоманената клетка, наречена Манхатън. Едва стигнали до къщичката в Уест Бей Бридж, те смъкнаха обувки и чорапи и нагазиха в студения пясък на просторния плаж, абсолютно пуст по това време на годината.
Никълъс се затича след Джъстин, която стигна бързо до прибоя и лазурните вълни обвиха глезените й с воал от бяла пухкава пяна. Изравни се с нея, обърна я към себе си, дългите й черни коси докоснаха лицето му като кадифеното крило на нощта, свързвайки ги сякаш навеки с топла и здрава верига. Притегли я към себе си, мускулите на ръката му потрепнаха като живи от досега с гладката й кожа, усети я като хладна течност върху тялото си, сякаш изведнъж затоплено от ярките слънчеви лъчи.
Соленият вятър донесе до слуха му тихите й думи:
— О, Ник, никога не съм била толкова щастлива! Благодарение на теб у мен вече няма дори, капчица тъга!
С тези слова искаше да му каже, че е успял да я спаси от мрачните демони, криещи се в стиснатия юмрук на живота; че нито един от тях не представлява собствената й мазохистична същност; че самочувствието й е безвъзвратно потъпкано от доминиращото его на баща й.
Сложи глава на рамото му, целуна го по шията и прошепна: