— Не искам да заминаваш. Искам да останем завинаги тук, край прибоя…
— Ще посинеем — засмя се той, решен да я изтръгне от меланхоличното настроение. Любовта му към нея приличаше на ромолящ в мрака на нощта поток — невидим, но не можеш да го сбъркаш с нищо. — Знаеш ли, май е по-добре, че и двамата сме толкова заети преди сватбата. Няма да ни остане време за измъкване!
Отново се шегуваше, разбира се. Тя вдигна глава той потъна в необикновените й очи, изключително умни и проницателни, но въпреки това някак странно наивни. Именно те го привлякоха при първата им среща, продължаваха да го привличат и сега. Взря се безмълвно в алените точици на левия й ирис, плуващи като миниатюрни посланици на неспокойния й дух. Обикновено кафяви, днес очите й бяха станали почти зелени и той с благодарност си помисли, че мъчителните събития през изминалата година не бяха променили същността й. Защото през тези очи той ясно виждаше дълбините на нейната душа.
— Сънувала ли си го? — попита той. — Сънувала ли си онзи миг с катаната в ръце и Сайго в душата?
— Ти каза, че си отстранил всичките му магии… или хипнози…
— Точно така.
— Тогава?
Тя хвана ръката му и го поведе към мястото, докъдето бяха стигали вълните по време на буря, маркирано от гирлянди влажни водорасли и странно изглеждащи парчета сиво дърво, изгладени безупречно като камъни. Студените пенливи вълнички на прибоя останаха зад гърба им, тя бавно извърна лице към слънцето.
— Радвам се, че зимата свърши, щастлива съм да съм отново тук, когато всичко се завръща към живота…
— Джъстин — подхвана сериозно той. — Искам просто да разбера дали си усетила някакво… — млъкна, за да открие английския еквивалент на мисълта си, оформена на японски, после продължи: — Някакво ехо, някакъв отзвук от онази случка… В края на краищата Сайго те беше програмирал да ме убиеш със собствената ми сабя… Ти никога не си говорила за това…
— Нима е било нужно? — Светлината превърна очите и в черни точки, всички деликатни цветове в тях изчезнаха. — Нямам какво да кажа.
Млъкнаха и се оставиха да потънат в ритмичното дишане на морето, край което отново тръгнаха. Далеч на хоризонта изскочи рибарски кораб и увисна в лазурната шир като нарисуван.
Тя гледаше натам, сякаш търсеше бъдещето си.
— Винаги съм знаела, че животът крие опасности. Преди да те срещна обаче, изобщо не ми пукаше. Не е тайна, че бях склонна към самоунищожение не по-малко от сестра си… — Очите й напуснаха блестящия хоризонт и се спряха върху лакираните й нокти: — Бог ми е свидетел, че не съм искала да се случи… Но то се случи и той ме завладя… Беше нещо като дребната шарка, която прекарах като дете… В много тежка форма, едва не умрях… Остави белези, но оцелях… Ще оцелея и сега! — Главата й рязко се вдигна: — Трябва да оцелея! Защото вече имам за какво да живея — за нас двамата!
Никълъс не отместваше очи от лицето й. Дали не криеше нещо? Не можеше да разбере и не знаеше защо би трябвало да се тревожи от подобно нещо.
Тя внезапно се разсмя и някак изведнъж се превърна в безгрижна ученичка, по гладкото й лице се появиха и заиграха на ярката слънчева светлина весели бръчици. Смехът й беше чист, лишен от цинизъм или сарказъм, в него не се долавяха онези опасни симптоми, които са характерни за смеха на повечето хора. — Утре няма да си до мен, затова днес трябва да прекараме чудесно — целуна го по бузата тя. — Много източно ли ти прозвуча това?
— Май, да — засмя се и той.
Дългите й артистични пръсти пробягаха по твърдата линия на челюстта и се спряха върху меката плът на устните му.
— Никога не съм мислила, че ще ми станеш толкова скъп!
— Джъстин…
— Ще те открия, дори да заминеш на другия край на света! Звучи детски, но наистина мисля така…
Той изведнъж разбра, че това е чистата истина, а в очите й откри нещо, което никога до този момент не беше виждал — решителността на жената самурай, която познаваше единствено от поведението на майка си и леля си. Тя представляваше особена смесица от брутална сила и вярност, която доскоро беше считал невъзможна за постигане от представителка на европейската раса. Изпита гордост от нея и тази гордост го стопли.
— Ще отсъствам за кратко време — усмихна се той. — Надявам се да не трае повече от месец и ще бързам да се върна, за да не тръгнеш да ме търсиш…
— Не се шегувам, Ник — сериозно отвърна тя. — За мен Япония наистина е на другия край на света, една ужасно чужда страна… В Европа също бих се чувствала чужденка, но едновременно с това ще зная, че винаги мога да открия корените си там… ще изпитвам някакво чувство за принадлежност… А Япония е непроницаема като скала, плаши ме…